Литературата е мощно оръжие и плодородно поле, на което се водят битки, въвеждат се идеи, нормализират се преживявания, поведения и начини на мислене. През годините едни заглавия са служели за повдигане на женския дух, други са прокарвали път към равенство, трети са отваряли врати към науката.
И днес част от книгите изпълняват същите функции, отстояват позиции и внасят разбиране. От съвременните издания се сещаме например за „Чудо“, “По-зла от вълк“, „Ще ида с Ванеса“, „Войната, която промени Рондо“ и още, и още. През изминалата година у нас се появиха две прекрасни заглавия, които, колкото имат общо, толкова и носят собствен характер. Те обръщат взора ни към тези, които не могат да направят същото в ответ. Става дума за „Късмет“ от Лорънс Шимел (изд. „Точица“) и „За Камил, който вижда с ръце“ от Томаш Малковски (изд. “Timelines”)
Сравнение между двете трудно би могло да се направи. Всяка от книгите има свои силни послания и аудитория, като общото е само основната тема. Тук се спираме на „За Камил, който вижда с ръце“.
Какво ще откриете в книгата?
„Зужа е на шест години. Има брат Камил на пет, който е с руса коса.
Може да започнем и с Камил: той е на пет години, има сестра Зужа на шест, която е с кестенява коса.“
Братчето и сестрата обичат да играят, да карат колело, да си погаждат номера, да гледат филмчета, да бягат. Двамата обаче се различават не само по цвета на косата си, защото Камил е незрящ. Това в никакъв случай не го спира да се справя с ежедневието си или да върши (почти) същите лудории като другите деца. Момченцето живее без излишна суета, ала се оказва, че за другите е далеч по-трудно да общуват с него.
Близки и непознати или се втурват да му помагат, когато няма нужда, или му се подиграват и очакват от него неща, на които не е способен. С други думи – Камил често или е подценяван, или неразбран.
За щастие, семейството му го приема такъв, какъвто е. Майка му и баща му отказват да го гледат „под похлупак“, учат го да се справя с трудностите, а те се самите междувременно също се учат да бъдат родители на едно по-различно дете.
Прочит под лупа
Книгата поставя темата за незрящите хора по изключително достъпен и спокоен начин. Улавя прекомерната загриженост на „виждащите“, докато израсналите в тъмнина всъщност не могат да направят разлика между двата свята и жвеят в този, който познават. Леля Хеленка например с изненада открива, че Камил може сам да се храни и облича, а какво ли би си помислила, ако го видеше да кара ски!
Други пък възприемат тъмните очила, липсата на фокусиран поглед или нелогичните въпроси („Слонът има ли хобот?“) за липса на правилно възпитание и така върху момчето започват да се сипят упреци: „Ама че си глупав, не виждаш ли?“, Не го пипай! Не виждаш ли какво пише?“, И с тъмни очила в ресторант! Малкият се прави на интересен“. Точно както се случва и в реалността, чувството на превъзходство бързо дава илюзорната представа, че трябва на всяка цена да се даде ценен урок, да се поправи грешката на нехайните родители.
Майката и бащата на Камил също са в трудно положение. Те се опитват да отглеждат и възпитават момчето си без да правят разлика между него и сестра му. Междувременно трябва да се съобразяват с факта, че не може да вижда, да предугаждат какво ще се случи, да премахват опасностите по пътя му преди да са се появили. Разкъсват се между необходимостта да възпитат децата си в добри маниери и желанието да скочат срещу всеки, дръзнал да обиди Камил. Излишно е да се каже, че невинаги взимат най-правилните решения. Любовта и търпението им към децата обаче вероятно са това, което наистина има значение.
Докато Камил е роден незрящ, то има и хора, които загубват зрението си в следствие на болест или инцидент. Като малката Ежка от градината на Камил. За нея светът е дори по-объркващ, защото тя се раздвоява между спомените си и реалността. Преживяванията й също са описани в книгата и са съществен акцент в историята.
Искреността и човечността в книгата са изумителни. Подобно на всяко дете с определено заболяване или „несъвършенство“, Камил понякога се изкушава да използва състоянието си, за да повлияе на другите и да получи снизхождение. Колкото и неудобна да е тази истина, тя е там и не бива да се замита под килима.
Особено силна тема за размисъл дава епизодът, в който семейството посещава музей. За да „види“, Камил трябва да опипа с ръце…ала пипането на експонатите е строго забранено. Не можем да не се запитаме – доколко човешкият свят е пригоден за незрящите? Къде в музеите има специални експонати или модели на такива, които могат спокойно да бъдат докосвани? В кои ресторанти може да се поръча храна без да се гледат снимки на ястия? Колко и какви детски книги с брайлово писмо има? Изводите за ясни: незрящите имат нужда от всички стимули, с които разполагат повечето деца.
Въпреки че посланията в книгата са сериозни и дори тежки, тя е написана с хумор, свежи фрази и ненатоварващи думи. Изводите от всяка ситуация са оставени на читателите и те лесно могат да преценят защо този или онзи постъпва по определен начин. Защото ни е нужно разбиране, а не осъждане. Илюстрациите на Йоана Рушинек също носят приповдигнато настроение и създават усещане за лекота и отворено пространство. Преводът от полски на български език е дело на Силвия Борисова.
Идеи за разговор
- Как си представя детето, че живеят незрящите хора? Според него, какво могат или не могат да правят?
- Можете да опитате да завържете шал пред очите си и да изядете така закуската.
- Какви други затруднения могат да имат хората? (да не чуват, да не могат да се движат…)
- Защо според детето другите често реагират прибързано, когато видят или чуят Камил?
- Ако си имат другарче като Камил, на какво могат да си играят?
Историята за Камил ще ви „отвори очите“ за теми, за които рядко се замисляме. А това е чудесна възможност да ги поднесем и на децата си, наред с интригуващите случки в книгата. Приятно четене!
