Дàниел Ставрев става част от екипа на Detskiknigi.com през лятото на 2014 г., на четвъртия ден от раждането си. Част от проект „Експериментът“, който проследява влиянието на четенето върху развитието на детето, той получава порция четене от различни книги (художествени и нехудожествени; често избрани от него самия; прочетени от родители, сестра, роднини) всеки ден. Четенето на произведения е допълвано с други занимания, които показват как книгите обясняват заобикалящия ни свят или пък как книгите и другите изкуства са тясно свързани (театър, концерти).

Зад гърба си Даниел има сериозен набор от прочетени книги. Количеството, разбира се, няма голямо значение. По-важно е:

• умението му да слуша задълбочено и да следи дълги текстове, които избира сам;
• предпочитанието на книги, предназначени за деца над неговата възраст;
• способността му да запаметява цитати от произведения, които да възпроизвежда месеци по-късно, в съвсем ежедневни ситуации, подхождащи на запомнения от него цитат;
• умението да прави връзки между героите от различни книги, да ги сравнява и да ги свързва в обща, измислена от него, ситуация.

И ако това може да се приеме за нормален ефект от ранното четене, любовта му към Астрид Линдгрен е наистина интересна за наблюдение.

Мама разказва…

Увлечението на Дани по книгите на Астрид Линдгрен започна на 26 ноември 2017 г., когато го заведох с мен на постановката „Роня, дъщерята на разбойника“ в Театър „София“. Не влизаше в плановете ми, но се оказа, че няма кой да го гледа у дома. Не мога да скрия, че се притеснявах дали дете на 3 г. и 4 м. ще „стои мирно“, но желанието ми да видя постановката надделя.

Когато спектакълът започна, Даниел впери очи в сцената и не помръдна час и половина, абсолютно запленен от случващото се пред погледа му. Когато си тръгнахме, непрекъснато ме караше да му разказвам началната сцена. След 15-ия разказ, се сетих кажа: „Знаеш ли, че тази постановка е по една книга на Астрид Линдгрен?„. Извадих „Роня, дъщерята на разбойника“ от рафта на библиотеката и… така започна голямата му любов към творчеството на шведската писателка.

Прочетохме историята на Роня и Бирк за няколко месеца. Глава след глава, бавно и методично, обикновено преди лягане, когато четем книги с успокояващ или по-сложен сюжет. На места, естествено, Даниел ме спираше, за да пита какво значи една или друга дума. Понякога преразказвах прочетеното, за да си затвърди чутото и да следи сюжета по-лесно. Факт е, че през цялото време си повтарях наум: „Това е абсолютна лудост! Не е нормално да чета книга за деца над 10 години на 3-годишно!“. И въпреки това, той слушаше с такова желание, че сърце не ми даде да захвърля книгата, докато стане на по-подходяща възраст.

При този прочит ме учудиха няколко неща:

• умението на мъника да следи сюжета – приемам, че се дължи на четенето;
• разбирането му за живота и смъртта като нещо напълно естествено – в една от сцените, в които умира герой от книгата, разсъжденията му бяха: „Той нали умря? Ами да, тъжно е, но животът е такъв. Всички ще умрем някога.“. Няма как да отрека, че бях напълно зашеметена от тези му разсъждения, дошли като гръм от ясно небе;
• способността да открие кои моменти от текста са променени при театралната постановка – има много леки разлики при престоя на Роня и Бирк в Мечата пещера 😉

След приключването на „Роня, дъщерята на разбойника“, вместо да я започнем отначало, както настояваше Дани, реших да му предложа да четем „Пипи Дългото чорапче“. Вече бях правила опит да му я чета, когато беше на 2 г. и с баща му бяха открили игралния филм за червенокосата фурия. Книгата тогава предизвика интерес до момента, в който не стигнахме до главата „Пипи устройва излет“. Сцената, в която Пипи чупи рогата на бика, нападнал Томи, предизвика бурни реакции, плач и въпроси („Защо му счупи рогата? Как ще му ги оправи сега?“). Дълго време се опитвах да извиня пред него постъпката на героинята и да го убедя, че тя защитава приятеля си, но той категорично отхвърляше подобно обяснение. И изведнъж си дадох сметка, че постъпката на Пипи наистина е твърде крайна.

Подозирам, че този неуспешен сблъсък с книгата доведе и до отхвърлянето й за четене след Роня. Затова, колкото и да не харесвах Карлсон в онзи момент (не го харесах като дете и не успях да се насиля да го прочета по-късно пак – моя грешка (!)), предложих него. Благодарение на Даниел и на този прочит, успях да разбера в какво се крие абсолютното и неоспоримо майсторство на Астрид Линдгрен при писането за деца. 

„Карлсон, който живее на покрива“ предизвика небивал интерес у Даниел. Изграденото му лично разбиране за правилно и неправилно, за добро и лошо поведение, често водеше до повдигане на дланите от типа „Ама как така?!?“ при някоя по-нахална постъпка на пухкавия герой с перка на гърба. Това, обаче, изобщо не му попречи да изтъква с чувство за хумор, че е „най-добрият в света“ художник/мияч/готвач/плувач и каквото там подхождаше на някоя моментна игра.

Онова, което ми направи впечатление при прочита на следващите две части, посветени на Карлсон, бе следното: в момента, в който някой от героите извършва действие, на пръв поглед неочаквано за читателя, аз получавах въпрос („Защо?“, „Къде отиде?“, „Какво направи?“), а в следващото изречение писателката бе предвидила отговор на питането, напълно задоволяващ любопитството. Именно майсторството на Линдгрен да приковава вниманието на читателя, да провокира живия интерес към сюжета, да стимулира задаването на въпроси от перспективата на детето, които получават мигновен и точен отговор, я е превърнало в любим автор на поколения малчугани.

Благодарение на Карлсон, цялото ни семейство се забавлява в продължение на няколко месеца. В семейната ни реч вече са залегнали някои от изразите, употребявани от героите на Астрид Линдгрен. Планираме пътуване до Васастан (квартал на Стокхолм, в който живее Дребосъчето), за да проверим дали няма да открием Дребосъчето и Карлсон. Когато готвим, Дани често цитира госпожица Рог, казвайки, че трябва да „насолим, напиперим, нагорчичим и нахряним“ ястието. А всички крадци, за които стане дума, се асоциират с Филе и Руле.

Трудно е да разбереш от 4-годишно дете защо харесва книгите на Астрид Линдгрен, както би обяснил възрастен. Струва ми се, че изобщо не е важно даже. Значение има единствено фактът, че майсторството на Астрид Линдгрен продължава да завладява детското съзнание, да провокира разсъждения, да стимулира разговор между детето и героите.

–

Все по-често срещаме деца, които не искат да четат книгите на Линдгрен. Отказът им е предизвикан от натрапването на тези четива от страна на родителите. Ако искаме поколенията след нас да харесват заглавията, които сме обичали ние, с натиск не става. Нужно е да поведем децата за ръка, да четем и споделяме емоцията заедно с тях, да им обясняваме моментите, които са твърде отдалечени от днешния свят и им пречат да уловят сюжетните нишки. И да сме подготвени, че някои от книгите може и да не се харесат на децата ни, което си е съвсем в реда на нещата.

А какъв е Вашият опит с децата Ви и с книгите на шведската писателка?

Автор: Вал Стоева