По повод юбилейната за Ханс Кристиан Андерсен 2015-та решихме да ви представим погледи към неговата личност и творчество на някои от големите имена в нашата литература. Започваме с подбрани моменти от словото на Леда Милева, произнесено при официалното откриване на международната научна конференция „Непознатият Андерсен”, организирана от Софийския университет и посолството на Кралство Дания в София по случай 200-годишнината на Ханс Кристиан Андерсен (4 април 2005, аулата на СУ „Св. Кл. Охридски”) *
„Светът е низ от чудеса, но ние така сме свикнали с него, че ги наричаме обикновени явления” – казва в една от своите приказки Андерсен. И безспорно е прав, ако има предвид голямата част от нас – хората от Севера и Юга, обикновените хора на всички времена. Но както свидетелства неговото безценно наследство, самият Андерсен е сред щастливите изключения. Неговите приказки са в голяма степен плод именно на умението му да открива необикновеното в делничното и познатото. За него дребни наглед житейски факти или наблюдения неведнъж се превръщат в искра, която възпламенява въображението му и той ни повежда към двореца на китайския император или към сините дълбини, където живеят морският цар и малките русалки. А и невинаги е нужно да отиваме тъй далеч, за да попаднем в неговия приказен свят. Достатъчно е да се озовем в детската стая, когато момченцето отваря получената за рождения си ден кутия с войничета, за да се запознаем с храбрия оловен войник и изрязаната от хартия балеринка, която пленява сърцето му. Или пък да попаднем в такова затънтено място като пущинака, където е гнездото на младата патица и където ще се извърши великото чудо – едно грозно патенце ще се превърне в красив лебед.
Историята на грозното патенце е един от най-често цитираните примери за автобиографичната основа на много от приказките на великия датски разказвач. Нали въпреки повече от скромния му социален произход и годините на ранната му младост, прекарани в бедност и унижения, той доживява да стане желан гост на крале и херцози, да се запознае лично с най-великите писатели на своето време и което е още по-важно – да завладее света със своите приказки…
Не си спомням кога за пръв път съм се срещнала с великия майстор на приказките Андерсен. Струва ми се, че откакто съм се научила да чета, откакто съм се запознала с творбите на големите български приятели на детството Ран Босилек и Ангел Каралийчев (впрочем и двамата са превеждали Андерсен), оттогава съм се запознала и обикнала и гениалния датски приказник. В библиотеката ми винаги е имало малки книжки с по една Андерсенова приказка и красиви томове с илюстрации от най-добрите български илюстратори на детски книги, като Вадим Лазаркевич, Борис Ангелушев, Георги Атанасов, Нева Тузсузова, Любен Зидаров. Книгите на Андерсен сега заемат почетно място в библиотеките на моите внуци и правнуци.
Забележително е, че Андерсен достига до българските читатели още в първите години след Освобождението, още в 80-те години на ХIХ век. Първият му преводач у нас е големият патриот и общественик, един от родоначалниците на новата българска литература, а и на нашата детска литература Петко Рачов Славейков.
Изключителна заслуга за популярността на Андерсен у нас има писателят Светослав Минков, превел с голямо чувство на отговорност на прекрасен български език цели 12 тома Андерсенови приказки, излезли за пръв път между 1931 и 1939 г. и издавани многократно след това. Някои от тези преводи неизменно и до днес присъстват в читанките на българските деца.
Няма съмнение, че така ще бъде и занапред, че и у нас, както в целия свят, ще се правят нови преводи и нови издания, защото Андерсеновите приказки са били и ще бъдат спътници на детството…
„Вече открих как да пиша приказки – казва в едно свое писмо Андерсен. – Първите, които написах, съм слушал като дете, но обикновено ги преразказвах и пресъздавах по мой начин. Тези, които са мое собствено творение, като „Малката русалка”, „Дивите лебеди” или „Лайкучката”, обаче са най-популярни и именно това ми дава вдъхновение. Сега разказвам истории от собственото си сърце, улавям една идея за възрастни – и после разказвам историята на малките, като през всичкото време мисля за това, че татко и мама слушат и трябва да се даде нещо и за тях.”
Известно е, че първото одобрение на Андерсеновите приказки идва от децата… Андерсен умее да общува с малките си почитатели, но с пълно право смята себе си не само за детски писател, а писател за всички възрасти. Защото децата обикват създадените от него герои, следят с вълнение занимателния сюжет, радват се на сътворения от него свят… Порасналите деца обаче са онези, които разбират напълно дълбоко хуманното послание на автора и тънкото му чувство за хумор, оценяват неговия стил, изчистен от всякакви ненужни подробности, но изпъстрен с неочаквани и красноречиви детайли.
„Блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние нямаме още такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света – забелязва Андерсен в приказката си „Жабата”. – Ала един ден – продължава той – ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участваме и самите ние.”
Такива очи Андерсен навярно е имал. Или може би, както Герда от „Снежната кралица”, той е можел да вижда със сърцето си. Защото ни е разказал едни от вълшебните, едни от вечните приказки за нашия свят, с които ще продължат да живеят все нови и нови поколения. Докато е жива надеждата, докато ни окриля мечтата, че утрешният ден може да бъде по-добър и по-слънчев от днешния.”
Пълният текст на словото и интересни научни доклади за Андерсен може да прочетете в сборника „Непознатият Андерсен” (2008, с. 432), подготвен от катедрата по „Германистика и скандинавистика” към СУ “Св. Кл. Охридски”.
Информацията подбра: Катя Кирилова
