Приказки за куклен театър

Знаете ли, че Весела Фламбурари – наш пътеводител в света на книгите, децата и писателската дейност – е завършила кукловодство? Ако сте присъствали на някой от нейните спектакли, ще знаете как Веси умее да пренася публиката в един вълшебен свят мигновено… Специални ли са обаче приказките за куклен театър? Какви са условията една приказка да се изиграе с кукли и защо кукленият театър е важен за общуването с детето? Нека разберем в рубриката „Когато детето чете“.

Между света на играчките и света на възрастните съществуват отношения, които в действителност не са така ясни. От една страна, играчките са резултат на упадък, а от друга – резултат на завоевание. Просто някои овеществени ценности, които някога са имали голямо значение в света на възрастните, са приели да бъдат сведени до играчки, за да се запазят. Такива играчки са пумпалът, който от религиозна вещ на египетските йерофанти се върти вече само в детски ръце. Също и куклата, която от същинско превъплъщение на Бога вече живее само в детските прегръдки.

По този начин свещените предмети със сакрално-обреден характер, „падат“ до света на игрите. Оттук се вижда, че светът на играчките е доста сложно нещо, както е сложно и поведението на детето към него. Когато си играе, детето отчасти се подчинява на внушенията на играчката и използва всичките й динамични предложения. Но правилото е, че играчката винаги си остава за детето средство за изява на личния „аз“, нещо като огледало на нови преживявания, проучвания и емоции.

Често докато играе с играчката, детето разговаря с нея. Говори й и изслушва внимателно нейния отговор. Детето изгражда специфичен диалог на играта, който всъщност е монолог, но от името на два и повече персонажа. Така в играта се ражда театър, в който играят всички играчки. На сцената на този театър излизат родители и роднини, приятели, появяват се герои от фантастични истории и приказки. И точно тук играчката прескача към своя естествен предшественик, но и последовател – куклата от театъра. В ритуалните маски и тотеми на първобитните народи откриваме прародителите на куклите от театъра. Те също са преживели огромната метаморфоза – от свещеното до мирското, от обредното до театъра.

Кукленият театър… Ах, колко превъплъщения  е претърпял по своя дълъг път! Още от началото си, в Индонезия, той черпи репертоар от мита, легендата и приказката. Тук влизат епизоди от древнояванската космогония „Мааник и Мая“, „Сри и Садана“, в които се излагат фантастични теории за произхода на света. … Тук се появява плоската кукла в театъра на сенките „Ваянг-пурва“, където „Даланга“ („даланг“ означава „разпространител на мъдрост“) играе с куклите, но е и духовен водач на общността. Тук са индийските епични поеми „Махабхарата“ и „Рамаяна“.

През дванадесети век ислямския свят е завзет от „Хайал-ел-зъл“ („Хайал-ел-зъл“ означава „Фантастично представление на сенките“). Тук през четиринадесети век се ражда Карагьоз и разиграва пред публиката фарсове и комични сюжети. Скоро фарсът и комедията завладяват Европа. Отхвърлил екрана и вече с обемни кукли, кукленият театър ражда образите на Карагьозис в гръцкия, Петрушка в руския, Пънч в английския, Пулчинела в италианския, Гиньол във френския, Хансвурст в немския и Кашпарек в чешкия народни театри. Заглавията, играни от тези малки пътуващи куклени театри, включват: пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматургични спектакли, инсценировки по световноизвестни литературни произведения, пресъздавания на исторически събития и приказки, приказки, приказки…

При театъра на куклата има огромни възможности по отношение на приказната динамика и сценография. Тъй като случващото се е на живо, а не на лента, всяко представление е различно и ново. Освен това куклата винаги си остава архетипно натоварен образ. Царят в кукления театър си остава бащата, властта, силата, сигурността. Царицата е майката, ласката, обичта. Принцът и принцесата – самото то – детето. Феята е чудесното, надеждата за бъдещето. Ламята е злото.

Езикът на куклите в театъра е езикът на жеста. Те не изнасят дълги монолози, нито водят обстоятелствен диалози. Но една-единствена кукла, ако е добра в работата си, може да си партнира с публиката дори часове.

Как можем да разберем коя приказка става за куклен театър и коя – не?

1. Това, което ни интересува най-напред, когато искаме да разкажем една история или приказка в кукления театър е: Защо искаме да разкажем тази история или приказка точно с кукли?

  • Може би в тази история или приказка има много символи?
  • Може би в тази история или приказка има фантастични ситуации и хипербола?
  • Може би в тази история или приказка има невероятни, но смешни ситуации и характери?

За да става една история или приказка за куклен театър, в нея трябва задължително да присъстват:

  • фантастични ситуации, чудеса, вълшебства;
  • символи-картини;
  • големи количества хипербола;
  • хумор и невероятни, но смешни случки и характери.

Всички тези задължителни компоненти са ситуации, които човекът не може да изиграе на живо – без кукли! Трябва да измислим ситуациите така, че в тях да има нужда непременно от кукли! Само тогава куклите ще оживеят, защото ще се намират в техният си свят…

Разбира се, няма истински живот там, където няма борба.

2. Второто, което ни интересува в историята или приказката, която искаме да разкажем с кукли, е:

  • Съществува ли в нея герой, който води борба за нещо? На който нещо му липсва? Герой, който е принуден да действа?
  • Съществува ли в нея и втората страна… Врагът? Този, който иска да спре героя със сила. Сила, която се изразява в ритници, магия, лъжа, липса на доверие, психологически натиск…
  • Съществува ли в нашата история или приказка смисъл или поука за нещо? За нещо, което и ние самите искаме да утвърдим, но за да не ставаме дидактични, използваме историята или приказката като средство за комуникация?

3. Обърнали ли сме внимание на разликата между приказка и притча?

Приказката притежава всички гореизброени компоненти и в нея лошотията в човека се материализира, превъплъщава се.

Пример: Когато едно малко момиченце се ядоса на още по-малкото си братче заради счупената кукла… И когато си пожелае братчето никога да не го е имало… То тогава тази новопокълнала лошотийка на момиченцето, в приказката ще се превърне във вещица, която яде малки братчета, които чупят куклите на сестричките си. И тогава сестричката ще се принуди да спасява братчето си от вещицата. И да разбере колко много всъщност обича братчето си. И че счупените кукли са нищо в сравнение с тази нейна любов.

Притчата изследва едно вътрешно израстване и опознаване на реалния свят на възрастните. Притчата не поставя Героя в истински сблъсък с Враг. (Примери: „Малкият принц” на Екзюпери, „Синята птица” на Метерлинг.)

И докато трае поредното приключение в театъра, куклите винаги имат задачата да успокоят страховете и напрежението в детето. Кукленият театър е необходим заради живото общуване на детето с театралната система от символи. Живото общуване с помощта на символи е също толкова важно за детето, колкото и словесното общуване. А понякога общуването със символи става и единственият начин за общуване въобще с детето…

Автор: Весела Фламбурари

За всички, които се питат как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно! Smile

Трите закона на детското четене

(формулирани от Весела Фламбурари) 

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.