Приказки за детската душа: Червената шапчица

Темата за народните вълшебни приказки често занимава съвременните родители, предизвиквайки полемични разговори не само в ежедневието, но дори в медиите. Трябва ли да четем на децата класически кръвожадни истории, няма ли тези приказки да увредят детската психика? Това са само част от разискваните теми. Психолозите обаче, както и специалистите, работещи с деца, знаят колко е важна ролята на приказките. Днес Весела Фламбурари ще открехне вратата към смисъла, скрит зад прочита на „Червената шапчица“ и на вълшебните народни приказки.

Когато Шарл Перо публикува своята сбирка от приказки през 1697 г., „Червената шапчица“ има вече много дълга история. Някои варианти на приказката или просто нейни мотиви се връщат наистина дълбоко в древността, като например мотивът за гръцкият бог Кронос, поглъщащ децата си, които обаче се връщат, по чудо, от корема му в древногръцкия мит. И в същия мит един много тежък камък си разменя мястото с детето, което Кронос има намерение да погълне отново. Съществува и една латинска история от 1023 г. (историята е на Егбер от Женева и се казва Fecunda ratis), в която едно невинно момиченце си прави компания с вълци. Момиченцето носи червено покривало, което много си харесва и проучванията казват, че авторът е имал предвид наметало с качулка. През тези шест века и повече, преди историята на Шарл Перо, намираме основните части от приказката: едно момиче с червена шапка или качулка; разговор с вълка; дете, погълнато живо; камък, който е сложен да замести детето в корема на чудовище…

Има и доста чисто френски варианти на приказката. Не знаем точно кой вариант е чул и записал Шарл Перо. Това, което знаем със сигурност е, че Перо е пренаписал чутото, точно както му се е харесало. И въпреки твърденията му, че историите, които разказва, са измислени от десетгодишния му син Д`Аманкур, Перо е преобръщал народните приказки по свой вкус. Или по вкуса на тогавашния аристократичен двор на Версай, за който приказките му били предназначени всъщност.

Народната вълшебна приказка загубва доста голяма част от чара и предназначението си при това дворцово издание, защото под перото на Перо тя е окастрена и открито се превръща в алегория за големи хора. Перо не само отнема на този, който възприема приказката, възможността да се потопи в нея, но и му залепва като шамар една дидактична своя интерпретация. Така фантазията на слушателя не може да се задейства, за да пресъздаде един дълбоко личен прочит. Перо оголва до кости значенията в приказката и те губят смисъла си на символи. И не е никак случайно, че при Шарл Перо приказката завършва с това, че вълкът изяжда Червената шапчица (вариант, който не се среща никъде другаде, нито преди, нито след Перо), а самата тя не прави никакъв опит да избяга или да се противопостави на тази своя съдба… Което поведение я превръща или в глупачка, или в жена, която иска да бъде „изядена“… Шарл Перо просто и съвсем дидактично поучава младите дами от царския двор, че трябва да се пазят от вълците-мъже, ако не искат да бъдат „изядени“ за закуска.

Хубавото е, че повече от сто години по-късно, Братя Грим записват два оригинални варианта на „Червената шапчица“ (събраните приказки, между които е и „Червената шапчица“, излизат през 1812 г.) Първият вариант завършва с това, че един дървар спасява бабата и момичето, като разпаря корема на вълка. Вторият вариант отива даже по-далеч: той не завършва с ловецът, който е убил вълка с ножа си, одрал му е кожата и я е подарил на бабата. В този втори вариант на приказката, Червената шапчица отново тръгва из гората и среща втори вълк, но вместо да се бави като първия път, тя бързо отива при баба си и двете успяват с хитрост да удавят този втори вълк в кацата с вода, в която бабата е варила наденици малко преди това. Така приказката придобива и един мета-живот смисъл.

Народната вълшебна приказка губи своята дълбока функция, ако е оголена до смисъла на едно или само няколко от своите значения. Всички народни вълшебни приказки (във своите оригинални варианти) носят смисли на много нива. Само детето може да почувства (и то на ниво несъзнавано) кой смисъл е наистина важен в определен момент за него. Децата искат народните вълшебни приказки да им се четат винаги в първоначалния си вариант защото докато растат, те откриват (пак на ниво несъзнавано) нови и нови равнища на приказката. Това чувство за „новост“ в старата, позната уж история дава на детето възможност да усеща собственото си израстване. Детето се радва всеки път, когато усети нещо ново в старата история. Това го кара да се чувства умно и успешно. Тази възможност на народните вълшебни приказки да растат заедно с детето, което ги слуша, е част от самата непреходна ценност на тези текстове… Част от незаменимите, изграждащи психиката на детето функции на оригиналната народна вълшебна приказка.

Но! Но тези изграждащи функции могат да проработят, само ако четем на детето народните вълшебни приказки както са, в своите оригинални варианти. Хубаво е да се внимава с преработените народни вълшебни приказки и да се предпочитат такива, които са записани от събирачи на народни умотворения като Братя Грим, а не преразказани от съчинители като Шарл Перо (и много други след него, та чак до Дисни). Разбира се тук има значение и дарбата, с която работят писателите, които преразказват народни приказки. Ангел Каралийчев, Ран Босилек и Николай Райнов в България, са примери за много добро преразказване на народни приказки. Скоро излезе и един сборник с преразказани приказки на Братя Грим, дело на Филип Пулман (познат на българските читатели с фентъзито в три части „Тъмните му материи“), който също е много добър.

Народната вълшебна приказка в своя оригинален вариант не размахва поучително пръст. Тя не разчита на дидактика, а на вътрешно израстване на детето. Дидактичните истории не докосват по никакъв начин вътрешния свят от бурни емоции на детето. Никой от нас, големите, не обича да го поучават и да му размахват пръст открито, но кой знае защо ние сме готови да поучаваме децата си винаги и на всяко място. Никой от нас, големите, не възприема тези открити поучения… Обикновено те предизвикват в нас съпротива срещу човека, който се опитва да ни набие в главата как точно трябва да живеем. Абсолютно по същия начин реагират и децата. Затова народните вълшебни приказки трябва да се четат в своите оригинални варианти. Оригиналите никога и по никакъв начин нямат желание просто да поучават. Те не изпитват нуждата да притиснат детето в някакъв определен начин на живот.

Приказката няма намерение да обяснява какво трябва да направи Червената Шапчица, тя само показва една действена ситуация. Приказката няма желание да показва бъдещето на Червената шапчица… Тя просто говори за това, което се случва в нейния отрязък от време и оставя детето да си направи самò изводите. Изводи, които могат и да се променят с растежа на самото дете. Детето печели мъдростта да избира нови и нови избори от една и съща народна вълшебна приказка. То може спокойно да разглежда различни варианти на поведение и да прави избор с кой от героите може и иска да се идентифицира. Детето печели мъдростта да види живота чрез символи и да се научи да действа свободно в него, да почувства чрез собственото си несъзнавано докъде могат да го доведат желанията и страстите му.

Разгледайте многото картини от „Червената шапчица“, нарисувани от различни художници, които ви предлагам. Вижте как различните творци са почувствали, разбрали и пресъздали символите в текста. Вижте колко различен може да бъде и погледът към една народна вълшебна приказка:

 Автор: Весела Фламбурари

За всички, които се питат как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно! 

Трите закона на детското четене

(формулирани от Весела Фламбурари) 

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.