Първите отзиви за приказките на Андерсен

Максимата “Никой не е пророк в собствената си страна” преследва и Ханс Кристиан Андерсен в началото на творчеството му за деца.

“Прощъпулникът” му не е особено ласкаво приет нито от критиката, нито от близките му приятели, но въпреки това приказникът вярва в успеха, който ще го споходи. С помощта на биографията му от Елиас Бредсдорф ще маркираме някои от първите отзиви за приказките на Андерсен от критиците, приятелите и най-безмилостната публика – детската, а вие изберете на кои да се доверите 🙂

Първата рецензия за „Приказки” е публикувана в списание „Данора” през 1836 г. Ето какво гласи част от нея:

От приказките на Андерсен първите три, „Огнивото”, „Големият Клаус и Малкият Клаус” и „Принцесата и граховото зърно”, могат добре да забавляват деца, но те положително няма да имат поучителен ефект и вашият рецензент не поема отговорност за твърдението, че са безопасно четиво. Във всеки случай никой не може да заявява, че детското чувство за благоприличие би могло да бъде развивано от приказката за принцесата, която в съня си язди едно куче, за да посети войника, който я целува; след което тя самата, съвсем будна, разказва за това като „любопитен сън”; или че представата на детето за скромност се обогатява, като прочете за жената на фермера, която докато мъжът й го няма, седи на масата сама с енорийския свещеник; „и тя продължаваше да му налива чашата и той се гощаваше с риба – много я обичаше”, или пък че у детето се засилва представата за ценността на човешкия живот, като чете епизоди, в които Големият Клаус убива баба си, а Малкият Клаус убива него, разказано, сякаш се отнася просто за удар по главата на говедо. Приказката за принцесата и граховото зърно шокира рецензента не само като неделикатна, но и като съвсем непростима – детето може да придобие погрешното впечатление, че такава дама – царска особа –трябва винаги да бъде ужасно чувствителна. Крититикът приключва, изразявайки надеждата, че „талантливият автор, който има да следва по-висша мисия, няма повече да губи времето си в писане на вълшебни приказки за деца”.

Когато Андерсен изпраща втората си книга на своя приятел Ингеман, пише в придружаващото я писмо:

„Надявам се, че ще бъдете по-доволен от тези, отколкото от предишните. Доста странно, но мнозина поставят тези приказки по-горе даже от „Импровизаторът”; други пък желаят, както и вие, да не ги бях писал. В кое да вярвам?”

Думите в есето на първия критик, посветил се на творчеството на Андерсен и негов съвременник – Георг Брандес, – също показват красноречиво чия оценка е най-важната:

Колко е щастлив Андерсен! Кой автор има читателска публика като него?… Неговата книга с приказки е единствената, по която сме започнали да сричаме и която все още четем и до днес. Има между тях такива, чиито букви и досега ни се струват по-големи, чиито думи, изглежда, имат повече стойност, отколкото в други книги, защото най-напред сме се запознали с тях буква по буква и дума по дума. И какво ли удоволствие е представлявало за Андерсен да вижда в сънищата си тези рояци от детски лица, с хиляди около неговата лампа, това множество от цъфтящи, розовобузести малки къдрави главички, като в облака на католически олтар, датски момчета с косички като лен, здрави английски бебета, чернооки индийски момичета – богати и бедни, сричащи, четящи, слушащи, във всяка страна, на всеки език, едни здрави и весели, уморени от спорт, други болнави и бледи след някоя от безконечните болести, които спохождат децата на земята – и да ги види как усърдно протягат тази смесица от малки бели и черни ръчички след всеки нов лист, който вече е готов! Такава искрено вярваща, такава внимателна, неуморна публика, на каквато никой друг писател досега не се е радвал.

Ето и съдържанието на две от многобройните писма от деца, които Андерсен ежедневно получава:

Драги господин Андерсен, едно малко момиче Ви желае честит рожден ден и то много харесва Вашите приказки. Оставам Ваша, Етел Х. Уигуелин

Драги Ханс Андерсен, аз много обичам Вашите приказки, толкова много, че искам да дойда при Вас и да Ви видя, но не мога да направя това, затова Ви пиша, а когато се върне татко от Африка, ще го помоля да ме заведе да Ви видя. Моите любими приказки в една от книгите са „Галошите на щастието”, „Снежната царица” и някои други. Името на татко е д-р ЛИВИНГСТОУН. Изпращам Ви своя снимка и татковия автограф. А сега ще Ви кажа довиждане и щастлива Нова година от Вашата обичаща Ви малка приятелка Анна Мери Ливингстоун

П.П. Моля, пишете ми скоро, адресът ми е на първата страница, изпратете ми снимка

В писмо до Хенриете Вулф Андерсен споделя с усмивка: „Където и да ида, ако там има деца, те са чели моите приказки, носят ми най-красивите рози и ме целуват, но момиченцата са много малки и аз попитах някои от тях дали не бих могъл да изтегля този капитал с лихва след шест-седем години.”

*За публикацията е използвана информация от единствената преведена на български език негова биография от Елиас Бредсдорф „Ханс Кристиан Андерсен”, прев. от англ. на Евгения Камова, изд. „Хемус”, 1997 г. 

Информацията подбра: Катя Кирилова