Огледай себе си в „Къщата без огледала“
Шведският писател Мортен Санден е носител на национална награда „Астрид Линдгрен“. Обича да работи в обществените библиотеки и, признавам си, беше ми почти съвсем напълно непознат. Книгата му „Къщата без огледала“ (изд. „Ергон“) ме грабна веднага с корицата на Дамян Дамянов, а текстът затвърди предположението ми, че Санден е от писателите тип „тихи води“: на пръв поглед спокойният сюжет отключва забравени спомени и след последната страница се оказваш по-мъдър, с крачка по-близо до опознаването на истинската си същност.
Тумасин е на единайсет години. С баща си Тумас се грижат за старата леля Хенриета, която е на близо 100 години. Освен тях, в старата къща без огледала се появяват чичо Даниел и Кайса – брат и сестра на Тумас, както и техните деца.
Даниел е университетски преподавател и се държи надменно с роднините си. Игнорира отвратителните постъпки на сина си Ерланд и се отнася напълно пренебрежително с малката си дъщеря Сигне, която отказва да говори. Крои планове колко ще спечели от къщата, когато старата Хенриета умре. Сестра му Кайса е същата – непрекъснато обижда дъщеря си Вилма и й натяква, че не е красива. Братът и сестрата си приличат дотолкова, че дори изборът на вечеря за семейството е еднакъв – пица в кутия. Двамата се подиграват зад гърба на добродушния Тумас, а читателят става неволен свидетел на грубото им и пресметливо поведение, провокирано от личната житейска неудовлетвореност.
Всичко се променя след една игра на криеница, в която Сигне изчезва. След завръщането й, малката проговаря и всички забелязват драстичната промяна у нея. Сигне решава да разкрие тайната си единствено на Тумасин, като я завежда в стара стая с гардероби. В един от тях са скрити всички огледала. Там е и входът към огледалната къща.
Когато светлината в дрешника се промени, посетителите на огледално разположената къща навлизат в паралелния, уж нереален свят на момичето, представящо се като Хети. Тя носи старомодни дрехи, но не прави магии. В нейния свят няма нищо по-различно от това, което се случва в света на Тумасин. Въпреки това Хети се променя пред очите на главната героиня – от малко момиченце през девойка, та чак до млада жена, а магията й се крие в умението да лекува душевните болки на посетителите си.
„- Може ли…
Вилма се поколеба и млъкна. След това подаде пудриерата на Хети и продължи:
– Може ли да направиш нещо с мен? Искам да кажа… да ме направиш по-красива?
Хети взе малката кръгла кутийка и я погледна за миг. След това поклати глава:
– Само ти можеш да направиш това – каза тя и я остави на мястото й. – Но аз мога да ти покажа как.“
След срещата с Хети от огледалната къща Сигне проговаря и намира приятел, Вилма открива вътрешната си красота, а Ерланд се освобождава от мрака, натрупан с години заради поведението на родителите му. Трансформацията при тримата е различна – при Сигне е бърза и безболезнена, докато при Ерланд е плашеща. Тумасин е свидетел, помощник, водач на роднините си в паралелния свят на Хети и през нейния поглед читателите стават безмълвни свидетели на болката, която само човешките същества умеят да причиняват едно на друго.
„- … Мислех, че нещо ще се случи.
Хети ме погледна с любопитство.
– Например какво?
– Не знам – отвърнах и попих очите си с кърпичката. – Че ще се променя като Вилма. И Сигне и Ерланд…
…
– Зависи – каза тя, когато погледна часовника си. – Вилма, Сигне и Ерланд… те имаха нужда да открият всички онези неща вътре в себе си.
– Ами аз? Аз… в мен няма ли неща… които трябва да открия?
…
– Не си ти тази, която спъва живота си, както беше при братовчедите ти…“
Подаръкът на Хети за Тумасин е свързан с баща й. Тъгата по изгубения син е отнела способността му да пише, да живее изобщо. Кухата обвивка Тумас, която примирено преминава през живота, влияе на Тумасин и е онова, което се нуждае от истинска промяна. И макар желанията да не се сбъдват винаги, в огледалната къща е нужно само да изречеш желанието си на глас, за да откриеш път за решаване на проблема.
–
„Къщата без огледала“ е история, в която сякаш не се случва нищо особено. Когато читателят се отърси от желанието да препуска през сцените, сякаш е на кино, ще открие в дълбините на творбата красотата на човешкия живот и необходимостта да изследваме, да се стремим към щастие и да се научим да споделяме проблемите си, за да не ги подхранваме допълнително.
„Животът винаги е около нас. Толкова много хора живеят, че е невъзможно да бъдат преброени, и въпреки това можем винаги да усетим безкрайното пространство във всеки един от тях.“
Деликатно и ненатрапчиво, с помощта на малката Тумасин и необикновената Хети, Мортен Санден чертае пред погледа на читателя резултатите от отчуждението, самозабравата на възрастните, неумението да прощаваме, склонността да нараняваме по-слабите с думи и действия. В книгата няма магьосници, фантастични същества и заклинания и въпреки това шведският писател успява да извърши магия – кара ни да погледнем в огледалото и да изкараме наяве страховете и проблемите, желанията и нуждите си. След това е лесно – решението се появява по-бързо, отколкото очакваме.
„… може да измисля истории за хората, които ще живеят тук след нас. Без някакви вълшебни приключения за принцеси, войни и магии, просто разкази за това как човек се ражда, живее и умира. Според мен приключенията не са по-интересни от това.“
Текстът на Мортен Санден е подсилен от корицата и илюстрациите на художника Дамян Дамянов. Графичните рисунки не разсейват читателя, а му помагат да опознае по-добре героите. Характерно в работата на Дамянов тук е използването на растерни мотиви, които създават различни по богатства и текстура фонове. Понякога мотивите са десени на стена, друг път – текстура на под, дреха или дъжд. Снимки на илюстрациите може да разгледате тук.
Книгата е подходяща за читателите от 10 г. нагоре и е чудесен лек за душевни терзания. Преводач е Диана Райкова, а излизането й на български език се дължи на финансовата подкрепа на програма „Творческа Европа“. Творбата е номинирана в категория „Мечтатели“ (11-13 г.) в Награда „Бисерче вълшебно“ 2018.
Автор: Вал Стоева