Манол Пейков: „Именно в това е ролята на учителя: да събуди у теб страст към дисциплината, която преподава.“

Манол Пейков е преводач и издател (съсобственик на изд. „Жанет 45“). Живее и работи в Пловдив, създател е на звукозаписното студио „Пекарната“. Баща е на Малката Божана, позната от едноименната поредица, написана от Божана Апостолова. Манол говори с различен успех три чужди езика и пее отлично. Благодарение на него четем „Грузулак“, „Детето на Грузулака“ и книгите за слона Елмър на български език.

Статията, която публикуваме с любезното му съгласие, излиза на 14 септември 2017 г. в личния му блог. 

„Сапунът и образованието нямат толкова незабавен ефект, колкото едно масово клане. Но в дългосрочен план те са по-смъртоносни.“

~ Марк Твен

Бях на три и половина, когато се научих да чета. На пет написах първия си роман. Всъщност приличаше повече на счетоводна книга – уж ставаше дума за битки, а основното, което можеше да се прочете вътре, беше точният брой на армиите и флотилиите, плюс напълно изчерпателна справка за броя на убитите, ранените и оцелелите. Очевидно, освен да чета, по онова време съм можел и добре да смятам.

Приблизително по същото време на майка ми (Божана Апостолова – бел. ред.) й се налагаше, когато не е на работа, да поделя времето си между задочното студентство и палавия си невръстен син. Поради трудно съвместимия характер на двете занимания резултатът беше, общо взето, плачевен. Докато изобретателната ми родителка не откри вълшебната формула: да ми чете на глас произведенията, които подготвя за изпит. В случая – „Илиада“. Бях преобразен като с магическа пръчка, превръщайки се в най-послушното дете в квартала, целият уши и очи. Истинският проблем настъпи след като майка ми си взе изпита, защото историята остана недочетена, а аз нямах никакво намерение да се примиря с това. Тогава в приключението се включи и баща ми, който редеше хекзаметри на глас над леглото ми седмица след седмица, докато Приам не прибра тялото на мъртвия си син, а хитрият Одисей най-накрая не намери пролука в стените на непревземаемата Троя.

В предучилищна възраст (трябва да е било 1976 или 1977-а) прочетох „Под игото“. За мен, шестгодишния пичага, това беше страхотен приключенски роман, с нула непознати думи (ако е имало някакви, явно съм ги разбирал с кожата си; останалите си бяха в активния речник на баба ми и дядо ми, с които прекарвах по-голямата част от деня).

Струва ми се, че съм бил преждевременно развито дете – поне така твърдят детските психолози, с които съм разговарял (както професионалните, така и домораслите). Това, обаче, нямаше особено значение за по-нататъшното ми развитие (или по-скоро имаше, но не в очакваната посока). Съвсем скоро училището щеше да се погрижи да изгубя натрупаната преднина.

„Да учиш е като да гребеш срещу течението – да не напредваш означава да изоставаш.“

~ китайска поговорка

Започнах първи клас с гръм и трясък. Бях на светлинни години от повечето деца – докато те изписваха несигурни чертички и ченгелчета, оформящи първите букви на азбуката, аз четях гладко и бързо дълги и предълги пасажи – светкавични картечни откоси, които никога не пропускат целта. За тържеството в края на годината на всяко дете му дадоха коронка с буквичка, която гордо да представи пред насъбраното родителско тяло. Аз бях застанал встрани от всички. По-точно: от предната страна. Бях букварът.

През следващите четири години всичко в училище ми беше безпощадно и отегчително лесно. Научих се да мързелувам и това не се промени дори в шести клас, когато физиката и химията отправиха към мен своите напълно закономерни предизвикателства. Вече плувах в мътни води, макар засега отличният ми успех да си оставаше непокътнат.

След седми клас ме приеха в Английската – едно от най-престижните училища в града. (Според майка ми – най-престижното.) Първата година бяхме на пълен пансион и учехме по 23 часа английски седмично. Аз, обаче, имах преднина и този път – ходил бях цели седем години на детска забавачка при тийча Митовска (флашбек: вися на спирката и се моля на вси светии рейсът да спука гума, та да имам извинение за пред нашите, задето днес не съм ходил на английски; нейсе, седем години все пак са си седем години). И пак я подкарах мързелешката, с присъщата си вече самоувереност на онзи, дето е винаги пред всички.

На следващата година получих първата четворка в живота си. Беше самото начало на годината и другарката Кирова съвършено неочаквано ме изпита на втория урок в учебника, от който не бях чел и думичка. Помня унижението да стоиш изправен пред всички, да гледаш тъпо и да мънкаш нечленоразделно (истината е, че бях за двойка, но в Английската гимназия по онова време – не знам дали това се е променило оттогава – четворката чисто и просто си беше синоним на двойка).

След този провал незабавно се захванах да уча по английски; просто нямаше как. Но всички останали предмети си останаха в зоната на здрача. Научихме се (ще ми се тук да ползвам единствено число, но истината е, че бяхме мнозина) изкусно да се надлъгваме с учителите. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец ние усъвършенствахме изкуството да отгатваме кога точно ще дойде нашият ред да бъдем изпитани. И учехме единствено и само тогава. Упражнявахме това изкуство с небивала арогантност, понякога не си давахме труда да прочетем втора точка от урока, защото знаехме, че ще ни изпитат на първа. Или пък изобщо не поглеждахме нищо и придумвахме някоя от по-прилежните си съученички да ни разкаже съдържанието на урока в голямото междучасие.

Имаше и неприятни изненади, разбира се – този или онзи учител току разчупваше модела и вдигаше петнайсети номер преди четиринайсети. Тогава наставаше тих хаос (не броя „зубрачите“, които бяха вечно подготвени), разнасяше се сърцераздирателно шушукане и отстреляният екземпляр започваше предпазливо да маневрира из непознатата тема с цел да минимизира щетите. Но като цяло се справяхме повече от блестящо.

„Ако единственото оръдие, с което разполагате, е чук, вие имате склонността да виждате всеки проблем като пирон.“

~ Ейбрахам Маслоу

Тъкмо това беше времето, когато се отучих да чета. Аз, ранноразвитото дете, което имаше в читателския си актив редица шедьоври на българската и световна класика още преди да започне училище, спрях да чета художествена литература малко преди да навърша шестнайсет.

Защо ли? Ами просто никой не ни окуражаваше да го правим. Напротив, пробутваха ни литературна кртитика със сложни засукани фрази и куха сърцевина, която трябваше да преповтаряме, за да получим добри оценки. Произведенията на българските класици не бяха източник на мъдрост, на радост, на живот (каквито години по-късно разбрах, че могат да бъдат). Бяха вкаменелости от далечни геологични епохи. Не ги четяхме, нито ги обсъждахме. Литературата просто не беше секси.

Мина повече от десетилетие преди да разбера, че всяка тема може да бъде секси – стига да се натъкнеш на подходящ вдъхновител. Именно в това е ролята на учителя, в това и нищо друго: да събуди у теб страст към дисциплината, която преподава. А покрай това – и към живота изобщо.

„Не мога никого нищо да науча. Мога само да ги накарам да мислят.“

~ Сократ

Кандидатстването ми в Софийския университет беше катастрофално: двойка по литература на Йовков („груби лексикални грешки, безсилие при разработване на темата“), която ме хвърли право в страшната раззината паст на казармата.

Две години по-късно – същият изпит, същият университет, същата зала. И пак двойка (само че този път на Ботев).

Флашбек: майка ми простира на южната тераса, а от очите й напълно безшумно капят сълзи. Нейният прехвален син, дето дълги години беше свикнал да е винаги пред всички, пак беше застанал встрани от останалите – ала сега вече от другата им страна.

Някъде по това време научихме, че президентите на България и САЩ са си стиснали ръцете, в резултат на което в един югозападен български град съвсем скоро щели да основат университет по американски маниер. И само след около две седмици подготовка, заедно с неколцина съученици и съказарменици се втурнахме в непознатото море на американската образователна система.

Отпърво и там не ме приеха (провидението явно е имало сметки за уреждане с мен). Но скоро се оказа, че имало компютърна грешка, и че аз и още две дузини кандидати сме били ощетени от нея. Ура! Най-накрая съм студент!

Истината е, че от самото начало новоучреденото образователно заведение беше твърде необичайно за нас. Разполагахме всичко на всичко с десетина преподаватели, които се държаха с нас повече като с приятели, отколкото като със студенти. Още по-странно ни се стори, че можем не само да си избираме какви предмети да взимаме всеки семестър, ами и точно в кой ден и час да ги взимаме.

Още в първия час по история изпаднах в културно-академичен шок (заедно с по-голямата част от присъстващите), когато професорката заяви, че историята не е никаква наука и няма как да бъде. Колкото и да възразявахме, тя убедено настояваше, че фактите са нещо твърде относително и така наречената „историческа истина“ винаги е въпрос на гледна точка. (По-късно през същия семестър малко по малко започнах да схващам какво е имала предвид, след като прочетох „Тайната история“ на Прокопий. В нея придворния историк на император Юстиниян обрисува в ослепителен детайл съпругата на императора Теодора – но не като най-възхитително и благородно величие, както е представена според официалните му писания, а като ненаситна хетера и долно изчадие адово.)

Спокойно може да се каже, че шокът беше взаимен. Нашите нови преподаватели не спираха да се удивляват от задълбочените ни теоретични знания по най-различни теми. Те твърде бързо си дадоха сметка, че уменията ни да запомняме са безупречно полирани през годините – общата ни култура надвишаваше значително тази на американските студенти от произволен престижен университет. Но дваж повече се удивляваха от съвършената ни неспособност да решаваме каквито и да е практически задачи. Именно върху това фокусираха работата си повечето от тях – да развият почти напълно закърнелите ни умения да разсъждаваме.

„Учителят оставя отпечатък върху вечността; той никога не знае точно къде свършва неговото влияние.“

~ Хенри Брукс Адамс

През живота си съм имал много учители – но истински вдъхновяващите се броят на пръстите на едната ръка.

Като правило, вдъхновението, с което подобен учител заразява студентите си никога не е функция от предмета, който преподава и винаги е функция от неговата личност.

Такъв учител беше преподавателят по дирижиране на жена ми (дисциплина, от която нищичко не разбирам, бидейки нотно неграмотен), доктор Флъмърфелт, също американец. Няколко пъти съм присъствал на негови часове и изживяването винаги е било магично. Любопитното в случая е, че, за разлика от повечето американски преподаватели, д-р Флъм никога не се подчиняваше на правилата на политическата коректност. Беше съвършено прям със студентите си, нерядко рязък, понякога груб. И никога не им спестяваше нищо. Което не им пречеше да му отдават пълното си внимание, да попиват всяка негова думичка, всеки звук. Защото подобни хора завихрят около себе си невидимо магнитно поле, което увлича погледите, умовете и душите.

От същата направа беше и моят преподавател Питър Вожняк, специалист по Хабсбургска история – предмет, към който бях почти напълно равнодушен. Ала не и в негово присъствие. Той умееше да разказва истории като древен бард, с ефектни смени на динамиката, които да извеждат детайла от общото и да намират общото в детайла. Д-р Вожняк излъчваше светлина, както в пряк, така и в преносен смисъл. По онова време 70% от студентите в университета учеха бизнес, но неговите часове бяха винаги пренаселени. Една от състудентките ми дори си смени специалността заради него – отказа се от бизнеса в полза на историята. (Ползата беше кратка: когато той си тръгна година по-късно, тя незабавно се завърна към бизнеса.)

„Веднъж разтегнат от нова идея, мозъкът никога не се връща до предишните си размери.“

~ Анонимен

В Американския университет за първи път от детските си години разбрах, че да държиш уебник в ръцете си може да бъде източник на удоволствие. И не защото учебниците струваха по сто долара единия – потресаваща за времето си (началото на 1990-те) цена. А защото бяха направени с грижа за бъдещия им читател. Написани на ясен и достъпен език, те се отличаваха от българските си роднини като деня от нощта. Нищо отвлечено, никакви теоретични локуми, никаква идеология. Понякога изпадаха дори в известен, както ни се струваше тогава, инфантилизъм – обяснявайки прости и базови понятия, които ни се виждаха съвършено фасулски. Но скоро разбрахме, че именно това е и най-голямото им предимство – пълното отсъствие на чувство за академично превъзходство, на презумпции за това какво трябва или не трябва да знае един студент на подобна възраст. Те просто започваха от „А“ и „Б“ и продължаваха методично да въвеждат нови знания, така че ако случайно си пропуснал нещо някъде по пътя, надлежно да си го наваксаш. Трябва да призная, че тези учебници ми върнаха страстта към дисциплини, които отдавна бях отписал – физика, астрономия, статистика. Изведнъж се почувствах отново като дете. И отново имах усещането, че всичко е пред мен и че мога да науча всичко, което пожелая.

„След свободата и справедливостта следващо по значение е образованието, без което нито свободата, нито справедливостта могат да просъществуват.“

~ Джеймс Гарфийлд

За това чувство безспорно допринасяше и непознатата по нашите земи система на „либералното“ (Liberal Arts) образование, върху която беше (и е) изграден Американския университет в България, в чийто пръв клас се оказах. Според нейните изисквания, едва една трета от придобитите учебни кредити са по избраната специалност. Останалите трябва да бъдат взети в около дузина различни направления (така наречените Core Curriculum и Gen Ed) – писмено изразяване, литература, история, математика, статистика, философия, епистемология, изящни изкуства, политически и междукултурни науки.

Тази система позволява на студента нечувана свобода. На практика той (или тя) може да експериментира със себе си през първите две години на обучението си и да избере специалност едва на третата – едно незаменимо преимущество във възраст, когато човек все още усилено търси себе си. И до днес убедено твърдя, че това е най-добрата образователна система, създадена от човечеството.

„Образованието е онова, което остава след като човек забрави всичко, което е научил в училище.“

~ Алберт Айнщайн

Уви, удовлетворението ми от учебната среда, в която съм потопен, не успя да промени старите ми учебни навици. И по-точно – липсата на такива. Макар да бях прилежен и внимателен в час и да си водех изчерпателни записки, навикът да закъснявам с домашните, както и с писмените работи в края на семестъра, от които зависеше по-голямата част от оценката, си остана, и дори се задълбочи. Понякога гонех професорите по летищата на път за дома, за да им предам безнадеждно закъснелите си текстове. Често завършвах годината без финална оценка (известна като Incomplete) и трябваше да продължавам работа по миналогодишните предмети още няколко месеца. И до ден днешен поне веднъж месечно сънувам, че семестъра аха и ще свърши, а аз съм доникъде, съвсем доникъде.

И все пак, университетските години оставиха у мен дълбок и траен отпечатък. Чувството ми за свободолюбие се култивира и изостри. Както и чувството ми за справедливост. (В университета се занимавах с многобройни социални дейности, между които – председател на Студентския сенат и представител на студентите пред Съвета на настоятелите.) Но най-важното следствие на обучението ми в АУБ беше затвърденото убеждение, че мисленето е по-важно от помненето и че въображението (това вече е по Айнщайн) е по-важно от знанието.

„Живей, сякаш ще умреш утре. Учи, сякаш ще живееш вечно.“

~ Махатма Ганди

След университета имах две образователни авантюри, с променлив успех – няколко месеца учих испански и киче (един от 23-те езика на маите) в Кецалтенанго, Гватемала, после една година – японистика в Софийски университет. Ако трябва да изброя най-важната си придобивка от онова време, обаче, това е връщането към книгите. Стана неусетно, под давление на прекрасните издания с меки корици на английското издателство „Винтидж“, които си купувах по летищата по време на честите си пътувания.

Онова, което ме привличаше в тези книги, беше простичкото удоволствие да ги държа в ръцете си. За разлика от българските книги в онази (не така далечна) епоха, тези на „Винтидж“ бяха красиви по един непретенциозен, но недвусмислен начин. Беше ми приятно да лежат на нощното ми шкафче и изпитвах удоволствие да ги разгръщам. Това чисто плътско удоволствие постепенно се пренесе на интелектуално ниво и събуди у мен страст, която неподозирано от мен е дремела там през цялото време.

Макар в онези години да се занимавах с мои си неща, едното ми око все гледаше към бързо разрастващия се бизнес на майка ми, която беше основала свое издателство, а след това и печатница в началото на 1990-те. След десетгодишно лутане акостирах именно там. Бях се върнал у дома.

„Навярно най-ценния резултат от образованието е, че то те кара да правиш онова, което е нужно, да го правиш когато е нужно, и то без значение дали ти харесва или не.“

~ Уолтър Беджът

Освен издателството, което съвсем скоро се превърна в главната ми страст, трябваше да съуправлявам и печатница с над 80 служители. Чувствах се сякаш дълбая земята с нокти; спешно се нуждаех от лопата. Дванайсет години след като бях завършил Американския университет, известен с отличното си бизнес образование, и то без да взема и един-единствен курс по бизнес, реших да запиша Бизнес магистратура в софийския филиал на същото училище. Оказа се най-доброто решение, което някога съм взимал.

Американското бизнес образование, което аз, изявеният хуманитарист, дотогава считах за най-скучното нещо на света, е изградено изцяло на основата на казусите, които представляват чисто и просто кратки и увлекателно разказани истински истории за възхода и падението на някоя известна или неизвестна, голяма или малка компания. Часовете минават под формата на оживени дискусии за и против, а казусите никога нямат един-единствен отговор – всичко е въпрос на мислене, на аргументация, на интерпретация. И още нещо: там винаги се работи в групи – с други думи, винаги зависиш от други хора и те зависят от теб. Освен съпричастието, това развива и дисциплината – и хубавичко те приземява.

Всяка съботно-неделна среща (програмата беше за действащи мениджъри) с двайсетимата ми състуденти и неколцината преподаватели беше истински, неподправен празник. Година и половина ходих на неделно училище и бях най-щастливият човек на света. Въпреки огромната натовареност, почти не си спомням да съм оставил непрочетен урок, нито непредадена домашна. Завърших с отличие и дори изнесох речта на випуска на церемонията по завършването. Личното ми образователно пътешествие отново ме бе отвело в предните редици – там, откъдето бях тръгнал. Но сега не бях малко встрани пред всички останали, а бях там заедно с всички. След трийсет години най-накрая бях узрял за това.

„Посоката, в която образованието повежда човека ще определи неговото бъдеще.“

~ Платон

Дъщеря ми се роди няколко месеца след като завърших. Приех го като ритуален край на моя житейски образователен цикъл (макар че искрено се надявам фактическият край на това пътешествие да настъпи едва в деня на смъртта ми) и началото на един нов цикъл, за който аз, поне в началото, нося сериозна отговорност. С други думи, като много други родители преди мен, аз се надявах образователният път на дъщеря ми да не повтори грешките на моя собствен.

Имахме невероятният шанс в нашия град да се появи детска градина „Монтесори“, при това в същия месец, когато Божана беше готова за записване. Трите години там бяха прекрасни и напълно оправдаха надеждите ми. После дойде време за училище и започнахме да се оглеждаме.

Истината е, че не исках толкова много за нея. Не исках училище, което да я учи на математика, български, литература, история. Исках училище, което да я научи на няколко важни неща. На човечност. На човеколюбие. На равно достойнство. На свобода. На това да мисли с главата си и да не поставя граници на въображението си.

Записахме я в музикалното, по всички знаци – едно от най-добрите начални училища в града. Разбира се, имаше и изпит – първия изпит в живота й, на който тя се справи блестящо.

Разпитахме за учителката, казаха, че била добра и грижовна. На този етап повече не ни беше нужно.

„Да образоваш ума без да образоваш сърцето не е никакво образование.“

~ Аристотел

Утре Божана започва трети клас и засега сме почти доволни.

Казвам „почти“ заради миналогодишното тържество. Както се очаква от подобно събитие, на него децата рецитираха детски стихчета и пяха песнички. Една от тях, която особено ги забавляваше, се казваше „Бабата на Бетовен“. И е само привидно забавна.

В нея се разказва как Бетовен много обичал да играе футбол като дете и изобщо, ама изобщо не му се свирело. По тази причина добрата му баба го държала вързана за рояла по цели нощи и винаги, когато грешал, го биела през ръцете. В припева се изтъква, че „о, мила, мила, мила бабо на Бетовен/ направила от него музикант световен“ и че ако всички баби бяха като въпросната светът несъмнено би бил значително по-добро място.

Не, не се шегувам. Можете и сами да я чуете (в изпълнение на други деца, които, под давлението на някой друг учител, несъмнено смятат, също като съучениците на моята дъщеря, че песента е истински забавна).
www.vbox7.com/play:964e5c3e71

Бях толкова потресен, че така и не успях да възразя нищо на госпожата. Просто не знаех какво да й кажа. Защото внезапно осъзнах, че ни дели океан от неразбиране.

Човечност. Човеколюбие. Свобода. Равно достойнство.

Много ли искам? И дали имам основания да се надявам?

„В едно абсолютно рационално общество, най-добрите измежду нас биха се стремили да станат учители, а останалите ще трябва да се задоволят с нещо по-незначително, защото предаването на цивилизацията от едно поколение на следващото би следвало да бъде най-високата чест и най-висшата отговорност, която някой може да понесе.“

~ Лий Якока

Бях чувал, че във Финландия учителската професия е една от най-престижните и една от най-добре платените. И макар децата там да учат не повече от четири часа на ден, Финландия всяка година се нарежда в челото на световните класации по качество на образованието.

Неведнъж съм си мислил, че няма как да очакваме от българския учител, който живее почти на ръба на мизерията, да бъде житейски пример, да бъде вдъхновител на когото и да е. По нашите географски ширини това никога не е било и едва ли някога ще бъде.

Преди няколко години, обаче, научих една история, която истински ме изненада. В края на 1920-те години дядото на жена ми по майчина линия заминал да учи зъболечение в Бордо. Останал там цели осем години и после се върнал в родния си Чирпан, където работил до смъртта си като един от най-добрите професионалисти на това поприще.

През цялото време, докато бил там, го издържала по-голямата му сестра, учителка по химия в Чирпанската гимназия. С едната си заплата.

Което следва да покаже, че трябва да сме особено внимателни, когато отсичаме какво е било и какво ще бъде. Защото нашият житейски хоризонт е твърде кратък и ние лесно забравяме онова, което се е случвало преди нас – а понякога и онова, което се е случило на самите нас.

„Ако искаш една година благоденствие, засей зърно; ако искаш десет години благоденствие, засади дърво; ако искаш сто години благоденствие, засаждай хора.“

~ Китайска поговорка

Не зная какво да кажа в заключение, освен да споделя дълбокото си убеждение: нивото на образованието е крайъгълния камък за съдбата на един народ. Не финансите, не икономиката, нито инфраструктурата или благоустройството. Защото образованието е началото и краят на всичко. Защото, както казва видният английски държавник Хенри Питър Бруум, „Образованието прави един народ лесен за водене, но труден за каране: лесно е да го управляваш, но е невъзможно да го поробиш.“

Честит първи учебен ден! Училището е радост, свобода и вдъхновение. Не позволявайте никому да ви убеди в противното. И не спирайте да търсите своето училище.“