Мама, Макс и книгите

Книгите винаги са били част от моя живот. Не помня да са ме карали да чета, но помня как мама четеше на мен и на брат ми. Един от най-чудесните ми спомени е как вечер заспивахме с Гретхен Закмайер. Когато пораснах, започнах да чета навсякъде. Четях в трамвая, четях докато вървя, четях в междучасията, четях в часовете. Когато се преместих да живея в Бургас най-много страдах, че не мога да взема с мен библиотеката си.

Синът ми се казва Макс и е на 6 години. Чета му откакто разбрах, че е в корема ми. В началото той слушаше каквото чета аз. След известно време отидох в книжарницата за да му избера книга с приказки и така започна всичко!

Четях му всеки ден докато се роди. След раждането, около година, книгите си почиваха. Но след като всичко се успокои, историите отново се появиха. Четях му приказки преди сън. Често пъти съм имала усещането, че това е напразно, че той не ме слуша, но никога не съм се отказвала. Аз разказвах за Гръмолан, а той караше колички върху страниците на книгата.

На около две години откри Колите /филмът/. Тогава започнах да му чета за тях. Понякога по две книги от поредицата една след друга. Дали ми харесваше? Не! Но четях, а той слушаше. Вече беше внимателен, обсъждахме илюстрациите, героите. Появиха се любими моменти. Така дойде и Мечо Пух. Него четяхме с помощта на плюшени играчки. Разигравахме сценки от книгата.

Започнах да му показвам детски енциклопедии, издания за така любимите коли, научнопопулярни разкази за животни.

Той порасна в книжарницата на града.

Избирахме книги заедно. Не всяка покупка е била удачна и до сега има книги, които сме прочели само веднъж. Но има и такива, които сме чели десетки пъти и продължаваме.

Макс никога не е бил внимателен слушател. Обикновено играе докато чета. Ако много харесва книгата, постоянно прекъсва, пита, разказва, сочи, обяснява.

Като навърши 4 години започна да говори за предпочитанията си, за героите. Аз започнах да задавам въпроси – кой какво направил, защо, кое е добро, а кое лошо. Всъщност се изненадах. Той помнеше всички приказки и можеше съвсем правилно и адекватно да говори по съдържанието на историите. В един момент разбрах, че той е осъзнал и идеята на енциклопедиите – заболя го корема и искаше да разгледаме „онази книга с голите хора“, за да види как работи тялото.

Дали искаше да се научи да чете? Не! Съвсем нямаше такива амбиции. Нито да пише. Познаваше някои букви, откриваше ги в текст, но се научи на нещо друго.

И днес не спира да разказва истории. Докато си обува чорапите, единият крак се кара с другия, защото не се знае дали има чорапи за двамата. Слънчо живее на небето, работи, почива си, завива се вечер и си ляга да спи. В шкафа ни живее Панталей и нощем яде от бисквитите. Въображаемите приятели пътуват до Бразилия, участват в мисии и понякога вечерят с нас. Не спира да измисля стихотворения и песни. Напоследък се опитва да учи наизуст текстовете на Мечта и на Патилата на метлата.

Книгите са в основата на неговото нестихващо любопитство към света и на прекрасното му въображение.

Книгите са създали разбирането, че в тях са отговорите.

Те са го научили какво са сополи, пръцкане, бактерии, вируси. В тях е разказано какво е шоколад, как така домата е плод и защо хората нещо ги боли.

Моята история с детските книги е различна, щастлива и дълга, но всичко се случи, защото започнах да чета на една малка точка в моя корем.

Илюстрация на корицата: Laura Ellen Anderson