Майкъл Бонд за Падингтън: На мечетата можеш да довериш тайните си

Екипът на “Детски книги” е отдавнашен почитател на учтивото мече Падингтън, което е от тъмно Перу и има странна склонност да се оказва забъркано във всякакви каши. Мечето се ражда във въображението на автора Майкъл Бонд през 1958 година и оттогава е герой на 15 книги, издадени в 35 млн. копия и преведени на 30 езика. По тях е правен анимационен телевизионен сериал и е поставена театрална пиеса. Майкъл Бонд вече е на 88 години, но не спира да пише. Той е автор и на поредица за морското свинче Олга да Полга, както и крими истории с главен герой френския инспектор на ресторанти Мосю Пампълмус. В момента Падингтън шества по киноекраните, а ние ви предлагаме едно интервю на Рослин Сънклас с автора за рубриката Arts Beat на New York Times.

Сн. Felicity McCabe

Притеснявахте ли се, че Падингтън ще бъде екранизиран във високобюджетен филм?

Падингтън е част от живота ми от 58 години и в известен смисъл това беше като раздяла с дете. Главният проблем бе, че всичките ми книги са от 7 глави със 7 отделни истории. Винаги имат обединяваща тема или сезон, но никога не съм писал история за Падингтън с дължината на роман, така че всеки, който иска да направи филм, трябва да измисли сюжет.

Одобрих оригиналния сценарий, но това не дава гаранции за филма. Щом започнат да снимат, на хората им хрумват различни идеи. В случая обаче сценарият беше надграден. Смятам, че е хубав и многопластов. Има си забавни моменти, сцени като от ситком – всъщност всичко. А най-забавното беше, че всички актьори в главните роли са израснали с Падингтън.

Участвахте ли в написването на сценария за филма?

Не. Прегледах единствено първоначалния сценарий, в който след като го намира на гара Падингтън семейство Браун иска да го отведе в имиграционен център. Тропнах с крак – никога не пиша за неща, които не съществуват, а такъв имиграционен център няма. Мисля, че нещата трябва да отговарят на детските спомени на хората за книгата и на техните очаквания. Той трябва да пие чай на гарата и всичко останало. Ако поставиш основата правилно, след това можеш да направиш всичко.

Бяхте ли запален читател като дете?

Да, никога не заспивах без приказка и смятам, че сега е още по-важно за родителите да четат приказки за лека нощ у дома. Сега има толкова по-лесни неща за правене, с всичката тази електроника. Умението да прочетеш книга е такова голямо предимство, което остава с теб цял живот. Израснах със списание The Magnet, което като се замисля ме научи на силата на грабващите изрази и повторението. Имаше един герой, Били Бънтър, който все казваше „Слушай, друже, можеш ли да ми заемеш петарка?” Разбираш всичко за него от тази фраза. Използвам този похват и при Падингтън.

Как станахте писател?

Започнах почти случайно. Служех в армията в Египет и написах кратък разказ, защото разполагах с време. Приеха го в едно списание и ми платиха 7 гвинеи, които бяха много пари навремето. Помислих си „Това е добре! Искам да пиша!” Преди войната работех за BBC и след края й се върнах пак там, но пишех в свободното си време, предимно за радиото. Работех като оператор когато написах Падингтън и напуснах работа чак през 1965 година.

Бяхте ли решили да напишете история за деца?

Съвсем не. Седях пред празния лист и си мислех „Е, никой друг няма да го напише, така че по-добре да измисля нещо.” Огледах стаята, за да си размърдам мозъка и видях мечето играчка, което бях купил за жена ми да го сложи в коледния чорап. Внезапно се замислих какво би се случило, ако едно мече се озове на гара Падингтън, нахвърлях идеята и продължих да работя. Може би съм си представял, че родителите ми го намират. Също като семейство Браун, майка ми би го приела веднага, а баща ми би се притеснявал да не наруши закона. „Облякох” мечето с дрехи подобни на тези, които самият аз носех в онзи момент – палто и шапка. Понеже живеехме близо до Портобело Роуд, в книгата описах местата, които познавах добре. И историята оживя. Чувствах се много освободен, защото не бях планирал какво ще се получи. Никога не си бях казвал „Ще напиша детска книга.” Агентът ми я хареса и тя обиколи някъде около 5 издателства, никое от които не я прие по една или друга причина. Вероятно вече са имали книга за мече? После Harper Collins я приеха и това се оказа добър ход.

Изненадахте ли се от успеха на героя?

Някой веднъж ми каза, че на мечетата можеш да довериш тайните си и те няма да ги споделят с никого. През годините разбрах, че хората говорят на мечетата си. Веднъж бях на дълго турне в Австралия и трябваше навсякъде да летя с огромно плюшено мече. Непрекъснато ме викаха на гишето, защото хората искаха да се срещнат с Падингтън. И имаше доста възрастни мъже, които разговаряха с него. В един случай дори ми пратиха бележка „Имате ли нещо против Падингтън да остане при нас, защото иска да опита да приземи самолета?”

Защо решихте мечето да е от „тъмно Перу”?

Защото това е много далечно място и никой никога не ходи там, поне не и през 1958 година. Самите перуанци не бяха много очаровани да ги наричам „тъмно Перу”, но се примириха. В един момент представихме книгата и там и те ми подариха паспорт за Падингтън.

Винаги съм смятал, че Падингтън е квинтесенцията на английския характер.

Да, мисля, че това е така. У Падингтън има много от чертите на баща ми. Той беше много учтив човек и винаги носеше шапка. Носеше я дори когато отиваше на плажа, в случай че види някой познат и трябва да го поздрави с повдигане на шапката. Живеем във време, в което този тип учтивост е изчезнала. Когато бях дете ме учеха да правя път на по-възрастните и да очаквам, че и за мен ще правят същото когато остарея, но сега никой не го прави. Мисля, че Падингтън олицетворява някои от тези старомодни добродетели, включително и усет за ценностите.

Преди Падингтън през цялото време пишех истории, движени от сюжета. Падингтън ме научи да пиша проза, ориентирана към героя. Хубаво е да пишеш за него, защото той е с много оптимистичен характер. Понякога ме разсмива докато пиша за него. В момента съм до средата на още една книга за Падингтън.

Написали сте и много други книги. Как решавате върху какво да се фокусирате?

Когато приключих с Падингтън си помислих „Това е. Край. Свършиха ми идеите.” Мисля, че ще кажа „Край!” когато приключа с Мосю Пампълмус, но може би ще се върна към друг Падингтън. Вървам в подсъзнанието. Греъм Грийн е писал за случаи когато си е лягал вечер и се е събуждал на сутринта с решение на някакъв затормозяващ писателски проблем. Да редувам героите е един от начините да запазя ума си свеж. Жена ми откри сайт, който изрежда всички заглавия, написани от даден човек. Според него явно съм написал над 200 книги и за доста от тях въобще съм забравил.

Превод: Лора Филипова