Как се съставя книжка с детски разкази: Екатерина Йосифова разказва

Докато разглеждахме с интерес разказите на децата-писатели в книжката “Деца дописват “Малката Божана”, един въпрос се завъртя из любпитните ни глави: кой успя да подбере 22 истории от стотиците, получени в редакцията на изд. “Жанет-45”?

Дали процесът по избиране на най-най-прекрасните разкази е бил лесен и как се справят с писателството българските деца, ще ни разкаже Екатерина Йосифова – изтъкнат автор и съставител на книжката.

1. Г-жо Йосифова, разбрахме, че в изд. “ Жанет-45” са получени писмата на много деца от цялата страна, но в книгата “Деца дописват “Малката Божана” са включени само 22 текста. Трудно ли ви беше да подберете тъкмо тях и по какви критерии избрахте въпросните съчинения?

Подборът беше голямата – всъщност единствената – трудност. Искаше ми се да включим всички, но книжката трябваше по формат, големина, оформление да бъде като другите от поредицата. Първо сложих настрани онези, в които явно личеше, че са се намесвали възрастни – родители, приятели…  На отделни купчинки натрупах разказчетата със сходни сюжети: истории с динозаври, феи, извънземни същества, морски обитатели… Не че децата ни мислят еднакво, просто са гледали едни и същи филмчета. Но не ги повтарят, винаги измислят нещо различно, ново, свое.

От всяка купчинка избрах точно тези, по-различните, в които въображението – а заедно с него мисленето – е пътувало свободно.

 2. Какво ви направи впечатление в съчиненията на децата за Малката Божана? Добре структурирани ли бяха, усещаше ли се родителска намеса, открихте ли много правописни грешки?

За родителската намеса вече споменах. Но не я отричам напълно: тя може да е полезна, да се състои в насърчаване, да подсети детето… Съвсем малко от текстовете изглеждат изцяло написани от възрастни и то при по-малките деца: по-големите са по-уверени, знаят, че могат, имат и училищен опит. Не случайно някои от най-самостоятелните са от класовете на едни и същи учителки. На родителите бих препоръчала да имат повече доверие на децата си, да ценят дори грешките им.

Децата ни умеят да разказват. Представят си ясно и своите измислени герои, и случките с тях и ги записват също така ясно. Някои се увличат и пишат (със забележимо удоволствие!) дълги истории; други почти лениво нахвърлят съвсем кратички случки – но и те са винаги за неща, които са усетили и приели за важни: Добротата. Помощта. Родителите. Смехът. Умеят да четат нашите деца: всички тези неща ги има в книжките за Малката Божана и те са ги почувствали, разбрали и избрали да продължат като свои добри посоки.

Правописните грешки са малко, може би някъде е помагано, нищо лошо. Не съм ги поправяла. Изреченията са точни, добре звучат, чудесни и често неочаквани са репликите, пряката реч – понякога великолепна речева характеристика на героите!

А някои от езиковите грешчици подсказват защо са направени, как са мислили малките автори, какви думи са им потрябвали и ако не са ги намирали, сами са си ги измисляли. Радвах им се.

3. Когато четете съчинението на дете, можете ли да познаете дали то е активен читател? Има ли някакви издайнически белези, по които децата-читатели се отличават от връстниците си?

Общо взето, може – макар че днес е трудно да се различи влиянието на четенето от това на телевизията. Детето читател е по-задълбочено, по-самостоятелно. За да напише чудесното си разказче, Севар е чел много и е осмислил – не само художествено, но и познавателно – прочетеното в своите три странички. Мирослав е чел за Атлантида. Обича да чете и Константина, и много други. “Читателите” конструират текста си по-свободно, раздвижват го умело с пряка реч, находчиво измислят подходяща финална фраза. Разбира се, тези натрупвания зависят и от възрастта, дори разликата от една година се забелязва.

4. Знаем, че книжките на съвременни български автори, издадени в последните години, се броят на пръсти, на фона на чуждоезичната литература на книжния пазар. Какъв според Вас е приносът на поредицата “Малката Божана” към детската литература?

Да си призная, завидях на Божана (Голямата): да пишеш “в крачка”, заедно с растенето на детето; да отговаряш на въпросите му спокойно, не като поучаваш, а като подсещаш; да ги предизвикваш; да насърчаваш въображението; да насочваш и разбираш – каква по-изгодна позиция?!

Със собствените си деца често пропускаме това благодатно време. Хрумват ни, разбира се, “идеи” за книжки, радваме се на думички и случки, отлагаме да ги запишем, сигурни, че ще ги помним винаги… Забравяме ги. Малката Божана няма да бъде забравена. Даже да я запомнят само тези деца, които са пратили своите текстчета и рисунки, пак е много нещо. А читателите й вече са… не знам, вероятно хиляди, питайте издателството. Това вече е истинско “зарибяване”. Божана го направи. Децата четат.

5. Какво научихте от Малката Божана?

Най-малкото – замислих се за вероятната нужда на детето от обратна връзка с онези, които пишат; и за отговорността ни за тази връзка.

Детето чете – прави нещо, което е отначало работа, после и любопитство и все повече удоволствие. Възрастният трябва да забележи това – на всички етапи, да похвали, поощри.

Шестгодишният Кирил се беше разтревожил след прочитането на, мисля, третата книжка от поредицата: щом делфините и китовете не могат да дишат във водата, а им е нужен въздух, няма ли да се удавят, ако заспят? Божана му написа обширно лично писмо, обясни му всичко “по въпроса” и му изпрати следващата книжка от поредицата. Божана го прави.

Важно е. Хубаво е.

Вече знаете как текстовете на малките писатели, които държите в ръцете си с “Деца дописват “Малката Божана”, са намерили своя път към белия свят. И другите текстове, които не са успели да излязат в книжката обаче, също радват голямата и малката Божана. Двете четат ли, четат и се надяват и други деца, харесали техните пътешествия, да им изпратят своето разказче. Пък кой знае? Току-виж скоро се появила още някоя книжка с историите на малките писатели – почитатели на Божана. 😉

Интервюто взе: Вал Стоева