“История с Мечо, с патоци и с Лиса…” или какви НЕ трябва да са детските книги

Както и в чужбина, в България също се забелязва тенденция бързо да се издават книги от/за личности, влезли по един или друг повод в новинарските емисии. Автобиографии, биографични истории, клюкарски писанийца без никаква стойност или лично творчество – всякакви текстове наводняват пазара, но детският сегмент сякаш оставаше незасегнат от тази издателска практика. Поне до момента, в който проф. Огнян Герджиков пое поста на министър-председател в служебно правителство.

“История с Мечо, с патоци и с Лиса – история, дето съвсем ще ви слиса” (изд. “Сиела”) е добър пример за домашна литература, създадена за собствените деца или внуци. Тя може да е забавна за онези, на които я разказваме от първо лице, като автори, заради емоционалната връзка между родител и дете. Представена пред широката публика обаче, творба от подобен тип много трудно успява да покрие критериите за високо качество на художествения текст. 

В книгата с твърди корици читателите ще открият историята на малко мече, което не слуша майка си и попада в куп беди. Другите герои са патоци, лисица, овни и различни животинки. Всеки си има някаква роля в историята (някъде смислена, другаде – за масовка), която завършва с очаквано щастлив край. Подобен тип истории са напълно подходящи за малчуганите на възраст 3-6 години и примери за добре структурирани истории в мерена реч има доста (например поредицата “Във вълшебната гора” на изд. “ФЮТ”).

Не е рядкост да попадам на книги, които бих искала да не съм чела. В общия случай просто подминавам такива четива. Но той като съм забелязала, че хората имат склонност да се подвеждат по имиджа на обществените личности и да приемат, че ако си добър в дадена област, значи си добър във всичко, не бих могла да подмина с лека ръка текст, написан от министър-председател. А книгата за Мечо е добър пример, че проф. Герджиков е чудесен юрист, но никак не може да пише детски книги. 

Ето какви са възраженията ми спрямо творбата:

Текстът е оформен в мерена реч, която обаче е на светлинни години от майсторството на Асен Босев, Ран Босилек, Мая Дългъчева, Нели Маргаритова, Иван Теофилов и други майстори на подобен тип текстове. Римите приличат на тези, които аз самата съчинявам за сина ми (т.е. без никакви претенции за високо качество, но пък забавни за собственото ми дете):

“Имала мама Мецана

Син хубавец и юнак.

Китната горска поляна

Ласкаво мами го пак…

 

…Всеки ще каже: “Голяма беда

Нашето мече сега сполетя.”

Ала мечочето има глава,

Само че с бръмбари пълна е тя.”

“Бяга мечочето, колкото може то,

Чувства как кучетата бързо настигат го.”

Някои от използваните думи са напълно неподходящи за възрастовата група, за която би трябвало да е предназначена книгата и, макар вероятно да е търсен ефект на забавление, според мен опитът по-скоро е несполучлив. Ето някои от най-фрапантните примери: “па-па-кане”, “човчесто”, “патишони”.

При четенето на текста читателят среща огромна трудност да се ориентира в смисъла на творбата, защото всеки ред започва с главна буква. Подобно решение е напълно недопустимо, когато се подготвя книга за детска аудитория, защото четенето се усложнява неимоверно. Предвид другите книги на изд. “Сиела”, които в никакъв случай не спазват подобна практика, подозирам, че това е по-скоро изискване на автора, а не хрумка на оформителя. Освен това непрекъснато се натрапва усещането за нещо познато – части от текста силно напомнят на “Опълченците на Шипка” и “Патиланско царство”. Но тук, за разлика от прекрасните образци на българската литература, резултатът при стихоплетството не е особено сполучлив:

“И Зайо повежда дружината славна,

Каквато гората не помни отдавна:

Вярна, сговорна, храбра, сплотена,

На Мечо на помощ да литне решена.

Хапват си спокойно от тревата сладка,

Зер нали ги пази най-отпреде татка.

Ето, че веднага лавнаха и псета.

Тази гюрултия беше в миг подета –

Блееха тревожно всички мекоруни,

Дигнали нагоре своите муцуни.

Мигом на мечока идват нови сили.

Вижте ги, пристигат патишони мили.

Бързат към мечока и се гмуркат смело.

Трябва да успеят в трудното си дело.”

Художник на книгата е Румен Статков, който много умело е успял да улови важните моменти в историята и да помогне на читателите да се справят с иначе объркания текст. Характерният стил на илюстратора ме върна в историите за Доналд Дък от моето детство и това е един от плюсовете на книгата, поне за мен. Другият плюс са твърдите корици, които би трябвало да са задължителни за всяка детска книга.

“История с Мечо, с патоци и с Лиса – история, дето съвсем ще ви слиса” е книга, от която ще се отърва с радост. Тя е и потвърждение, че всяка жаба трябва да си знае гьола, а ако все пак реши да се развива и на друго поприще, трябва да бъде по-критична към себе си. И това важи не само за проф. Герджиков, но и за всеки, който реши да се развива в сферата на книгите за деца. Защото писането и разказването на истории за собствените ни деца/внуци не ни превръща в писатели.

П.С. Радвам е, че одата за запека, написана също от проф. Герджиков и издадена в предходно издание с настоящата история, е отпаднала от селекцията.

Автор: Вал Стоева