Петя Александрова има зад гърба си много книги за деца и възрастни. Едно от заглавията й за малчугани е “Чадърче от коприна. Приказки и стихотворения” – част от поредицата “Златно перо” на изд. “Хермес”.
Произведения от книгата са част от читанките в начален етап на обучение, а с любезното разрешение на писателката, днес споделяме с вас приказката
Имената на цветята
Някога, много отдавна, когато всичко на света беше съвсем новичко като току-що родено бебе, цветята нямаха имена. С тази работа трябваше да се заеме един много мързелив служител от общината. Той обичаше най-много да си похапва и поспива.
Този ден беше слънчев и човекът току-що беше изял голяма порция мусака с прясна салата и шоколадов крем накрая. Не, това, за десерта, не е съвсем сигурно, защото шоколадът май още си нямаше име, но както и да е, това е без значение. И така той отвори голямата си тетрадка и зачака първото цвете.
– Бонжур! – учтиво каза то, защото идваше чак от Франция, където тази фраза означава “Добър ден”.
– Аха, това вече си е избрало име! – зарадва се общинарят, тъй като нямаше защо да си прави труд да мисли. И записа в тетрадката си “божур”.
Следващото цвете беше виолетово на цвят и затова беше кръстено “виолетка”. Третото получи името “синчец” по същия признак. А четвъртото – “жълтурче”, ясно защо. С петото работата беше по-сложна, защото то ту побледняваше от смущение, ту почервеняваше.
– Е, няма да е грешка, ако го кръстя “роза”, защото най-често е просто розово – измърмори под носа си общинарят. Слънцето вече напичаше главата му през прозореца на приемната и му се доспа. Когато пристигна шестото цвете, той вече дремеше и само прошепна: – О, май ни…
Искаше да каже: “О, май нищо повече няма да мога да свърша днеска…”, но заспа на средата на изречението. Така цветето се именува “омайниче”. Следващият кандидат за име чу само гръмкото:
– Хрррррр… Хрииииии…
– Не е лошо, но е твърде късо… Струва ми се, че “хризантема” ще се хареса повече на моя годеник…
– Аааа… – отвори уста спящият, а на цветето му се стори, че каза “Дааа” и си тръгна доволно.
Останалите цветя, които бяха пристигнали в този ден специално за церемонията, трябваше да се разотидат без имена, а някои идваха отдалече.
– Аз ще взема името на първия, който ме заговори по пътя, пък каквото ще да става! – рече едно сърдито дребно цвете с независим характер. По-късно то стана известно с името “лайкучка” или “лайка”, сещате ли се защо?
– Ами аз, какво да правя аз? Ако се върна вкъщи без име, мащехата ми ще ме изпъди! – проплака друго едно, бяло и нежно.
– Я стига си хленчило като мома, опарена от коприва! – присмя му се магарешкият трън. Той беше пристигнал тук с името си, защото го докара върху опашката си едно старо проскубано магаре.
Като каза така магарешкият трън, всички наоколо закимаха с глави и името на цветето така и си остана – “момина сълза”.
Как получиха имена останалите цветя? Дай си ухото, да не чуят общинарите и да се обидят: пшпшпшпшпш…
Приказката “Имената на цветята” ще откриете в книгата “Чадърче от коприна. Приказки и стихотворения” – част от поредицата “Златно перо” на изд. “Хермес”.
В нея са събрани 22 приказки и 46 стихотворения от Петя Александрова.
