Продължаваме публикуването на текстове, в които родните ни автори разказват повече за своето детство, за прощъпулника си в писането за деца, за мястото на книгата в света на детето и за отношението си към случващото се на детската книжна сцена. На 28 февруари се навършиха 108 години от рождението на познатият и любим на няколко поколения деца и възрастни Емилиян Станев*. Започваме с разказ от неговото, както ще се убедите, изключително вълнуващо и нестандартно детство във Велико Търново:
„През есента като ученик във втори прогимназиален клас реших, че притежавам достатъчно богатства – тетрадката, любовта и една деветмилиметрова флоберова пушчица (придобих я чрез размяна с кънки) и нищо повече не ми трябваше. Какъв смисъл имаше да отивам всяка сутрин на училище? Да ме изгонват вън от клас и да слушам онова, което знаех от учебниците. Учебниците прочитах още щом ги купех и те ми ставаха съвсем безинтересни. Вместо училищната скука по-добре беше да ходя из природата, да я изучавам и да я опознавам.
Всяка сутрин през наситените с есенна нега дни тръгвах из околностите на Търново, най-често из лозята, и се прибирах по обяд заедно с учениците. В джобовете си криех убити птици, които по-късно препарирвах. Синигерчета, дебелоклюни черешарки. Скатии и дърволазки изпълваха няколко чекмеджета вкъщи. Техните кожи, посипани с арсеник, воняха на кисело. Набучени по картони насекоми се гърчеха, треви и разни бурени изпълваха стаята с мирис на билки. Смятах се за Линей или Брем, смайвах хлапетата с познанията си, карах ги да затаяват дъх при моите разкази. По него време се сдобих и с книгата на д-р Клайн „Птиците в България”. Тая книга стана настолна за мене, ставах и лягах с нея.
И така, щастлив, свободен, влюбен, поет, Брем и Линей, богат с препарати и хербариуми, продължавах това блаженство цели два месеца, без родителите ми да узнаят, че не се вестявам в училище. Но една злощастна моя идея сложи край на всичко. Намислих да се заловя със зайчарство, за да си изкарвам за в бъдеще прехраната, тъй като нямаше да завърша училище и не можех да разчитам на никаква служба. Убедих един мой стар другар в доходността на това предприятие, намерихме няколко заека и си направихме зайчарник. Но проклетите зайци искаха постоянно да ядат и аз си губех времето да им търся по къра храна. Един ден на майка ми хрумна да отиде в училището, където директорът й съобщил, че съм „доброволно напуснал”. Майка ми приложи такава тактика – примами ме хитро вкъщи и улови дилафа. Чудесно си служеше с тази вещ, изобщо сърцата жена беше… Ето част от „моите университети”. На тях дължа твърде много от онова, което зная за „живия” живот…
А ето как описва своите юношески години и въздействието им върху него:
„Особено онези години, когато се образуват абстрактните понятия, тези в юношеската възраст, са пълни с чудеса. Отидехме ли на лозята, там стояхме през лятото, виждах прекрасни неща. В Търново, този толкова живописен град, също виждах красота. Аз не съм бил дете на богат човек, но никога не съм се чувствал беден. Всичко у мен е било радост. Дори тези пакости, които правех, ги правех от излишък на енергия, не от някакво зло чувство.
Искам да ви разкажа нещо друго. Веднъж аз видях жар-птица. Това беше по обяд, към два и половина, на колибата на търновските лозя. Видях жар-птица, която летеше, и започнах да викам. Фактически дали беше жар-птица или обикновена авлига? Просто слънчевата светлина правеше нейното оперение не така ярко жълто, някак си виненочервено. Видях жар-птица и виках. До нас живееше човек, който минаваше през лозята, и ми се стори, че виждам някакво същество, излязло от приказките – чудовищно, страшно, и започнах да викам по него. Такива изблици на въображението по-късно като ловец ме накараха да стрелям веднъж на един дънер, където видях, че има глухарка. Бях с баща си. Той каза: „Защо стреляш?” „Има глухарка.” Веднъж стрелях на нещо, което беше уж лисица, а се оказа, че там не е имало нищо, защото дойдоха кучетата и нищо не подушиха. Значи въображението ме излъга…
Иван Вазов пристигна в Търново, не мога да си спомня точно коя година, и отиде в писалището на един адвокат Гайдов, народняк, където работеше и баща ми по онова време. И аз като дете се случих там, майка ми ме беше пратила за нещо. Виждам един човек с гарсонетка, с една, както ми се стори, мраморносива жилетка, копринена, струва ми се, че беше с очила. Иван Вазов тогава подари на баща ми книгата „Великата рилска пустиня” с надпис. По-късно аз я загубих някъде, къде отиде: сигурно някой я вземал да я чете и не я върна. Така че първият жив писател, когото видях, е Иван Вазов.
След това като хлапак, не като хлапак, ами като дете в отделенията, видях един мъж с дълги коси, сресани нагоре. Питам баща си: „Кой е този?” Казва: „Москов”. Това беше бивш кмет на Търново, учител, който пишеше нещо. „И какъв е, казвам тате, тоя човек?” Той отиваше по една уличка нагоре. „Писател.” „И аз, рекох, ще стана като него…”…
А ето как Емилиян Станев се насочва към творчеството за деца:
„Питате кое ме е насочило към детския разказ. Ето кое: спомня си, да речем, за някоя птичка (аз особено много обичам малките пойни птички), или за някое животно, и ме обзема хубаво, мило чувство, каквото обзема и децата, когато гледат как през зимата някое синигерче скача от клонче на клонче и си търси храна. Размисля се за живота му – колко е труден, изпълнен с постоянни грижи, представям си как то ще нощува в клоните на някое дърво в мразовитата зимна нощ, как ще се събуди на сутринта и пр. Тогава се настройвам като дете и с прости, но сърдечни слова се мъча да напиша разказ за него. Тъй чрез моите настроения виждам една случка по детски, а друга случка като възрастен. Но главното е да обичаш това, за което пишеш… Веднъж отидох в балкански колиби и под стряхата на една къща видях опъната на чатал лисича кожа. Лисицата е била дребничка, с чер косъм. Размислих се как ли е живяла тя, колко ли е хитрувала, за да си спаси живота, имала ли е малки и изобщо какъв е бил животът й в гората. И тъй като сам съм ловец, оказа се, че зная за лисицата много неща.”
На Емилиян Станев принадлежат едни от най-откровените и задълбочени размисли, изпълнени с грижа и осъзнатост за важността на детската книга в живота на детето. Ето някои от тях:
Добра е тази детска книга, която спомага за развитието на богата душевност у детето, отговаря на възрастта и възбужда ума му, както пролетният вятър разбужда пъпките на дърветата и на цветята.
Лоши са съчинените книги, плитките истории, които претендират да възпитават децата с натрапени поуки и с плоски мъдрости. Децата избягват такива книги, но когато им се налагат от родители или от учители, те развиват лицемерие. Нима може да се нарече детска книга тая, която детето чете, без да се усмихне нито веднъж, без да трепне възторг и удивление по лицето му.
Децата схващат много лесно простите житейски истини, защото не са предубедени и защото сърцата им са чисти. Те не разбират само предразсъдъците и страстите на възрастните. Затова не бива да замазваме с преднамереност и с хитрини историите, които им разказваме.
С децата трябва да се говори като с равни. Ние често забравяме, че понякога те разсъждават върху най-сериозни явления в живота, особено върху нашите постъпки и заключенията, до които стигат, остават в ума им за цял живот. Няма нищо по-трогателно от едно загрижено дете, изправено само пред тежки противоречия.
Детската книга трябва да бъде хубаво издание, защото една винетка, илюстрация или цвят на корицата могат да изиграят по-голяма роля в развитието на малкия читател, отколкото цяла история, чиято суха премъдрост не предлага на детското въображение нещо. Спомнете си как сте възприемали някога картинките във вашите буквари и книжки. Децата са наклонни към съзерцание и тъкмо в съзерцанието трупат впечатления, за което много по-късно можем да си дадем сметка…
За да се напише една хубава детска книга, се изисква голяма мярка и простота на езиковите средства. Нито една излишна дума, нито едно лошо сравнение. Тук рисунъкът трябва да бъде извънредно чист и точен, да обхване с най-малко усилие и средства съдържанието на образа. А това значи самият писател да седне пред масата само тогава, когато чувства, че може да се доближи до детската душа най-чистосърдечно; когато сюжетът, който си е наумил, му се представя в подходящи за детското въображение форма и понятия. Иначе разказчето, което пише, ще бъде преднамерено, да се получи хонорар. Такива хонорарни книги за деца у нас има доста и това е голяма беда.”
*Използваните цитати са публикувани в „Българска детска проза” (Михаил Василев, изд. „Народна младеж”, 1987) и в „Антология българска детска литература” (съст. Петър Стефанов, изд. „Абагар”, 2001).
Върху материала работи: Катя Кирилова
Е-mail: k.kirilova@detskiknigi.com
