“Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.”
Из “Обесването на Васил Левски”, Христо Ботев
Днес почитаме паметта на Васил Левски – един от най-великите българи, дали живота си за свободата на България. Повече от век след обесването му, в учебниците по история продължава да се тиражира грешката, че Апостолът е загинал на 19 февруари. И независимо, че не поднасяме цветя на паметника му на точната дата на смъртта му, днешният ден ни е необходим. Необходим, за да се отърсим от летаргията и да си спомним, че всяко свято дело иска жертви и труд – без лична изгода, независимо от трудностите.
Но кой е Васил Левски? Роден на 18. юли 1837 г. в Карлово, той израства в семейството на Гина и Иван Кунчеви. Учи в килийното училище, а после – в местното взаимно училище. След смъртта на баща му, Васил постъпва като послушник при вуйчо си – йеромонах Василий. Докато се учи на свещенически занаят, младежът посещава класно училище в Стара Загора, а след това и свещеническо. През 1858 г. е ръкоположен за свещеник и приема името дякон Игнатий. Оттам идва и един от прякорите му – Дяконът.
Разочарован от напразните обещания на вуйчо си за учение в чужбина, през 1862 г. Васил Левски бяга с коня на свещеник Василий към Белград, за да се включи в Първата българска легия на Г. С. Раковски. Тогава получава и прозвището “Левски” – след един изумителен скок в белградските казарми, където се обучавали легионерите.
През 1867 г. Левски преминава в Румъния и в Букурещ се среща с Панайот Хитов. Същата година е избран за знаменосец на четата на войводата Хитов и заедно с него се отправя на поход из българските земи. След неуспеха на похода и срещата с напълно неподготвения за въстание народ, Васил Левски взема решението да подготви почвата за освобождение отвътре, като създаде система от революционни комитети вътре в страната. Първоначално на делото му се гледало с недоверие, но постепенно Апостолът достига до сърцата и умовете на българското население, убеждавайки го в правотата на святото дело. За близо пет години, дякон Левски изгражда гъста мрежа от революционни комитети по места, ръководени от специален устав и готови да набират съмишленици сред населението и пари за въоръжение. С неуморната си дейност самият Апостол вдъхва на българите желание за освобождение и вяра в успеха на делото.
Как се стига до залавянето му в Къкринското ханче, е сложен въпрос. Всичко тръгва от обира на турската поща в прохода Арабаконак, дело на Димитър Общи. След залавянето на обирджийте, Общи издава съмишлениците си и ръководителите на Ловешкия революционен окръг, в чиито редици е бил и поп Кръстьо. Дълго тиражираната версия, че великият революционер е предаден от свещеника Кръстьо Никифоров, намира както своите застъпници, така и противници. По-вероятно е османската полиция да е влязла в дирите на Апостола, разполагайки с негова снимка (за която той не е подозирал). Но е факт – Васил Левски бива заловен на 27. декември 1872 г., след като прибира архивите на Вътрешната революционна организация (ВРО) от Ловеч. При залавянето архивът остава незабелязан от турските заптиета.
Отведен в София и изправен пред съд, Васил Левски се държи достойно, като не издава никой от останалите революционери. Той и Димитър Общи са осъдени на смърт чрез обесване. Така Апостолът на свободата загива достойно на 18. февруари 1873 г., а смъртта му отприщва дълго сдържания гняв на народа спрямо поробителите.
Безспорно Апостолът на свободата, известен още с имена като дякон Игнатий, Джингиби, Аслан Дервишоглу и Стан Станчулеску, ни е оставил богато наследство. Наследство не само от дела, но и от думи, които дори след толкова години звучат съвременно и ни карат да се замислим върху случващото се около нас и в нас самите:
“Ако спечеля, печеля за цял народ. Ако загубя – губя само мене си.”
—
“Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме…”
—
“…днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности… Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа, иска да бъде човек.”
– до богат българин във Влашко, 6.10.1871 г.
—
“Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било.”
Малко известно е, че Левски е направил опит да пише и стихове. В единствения си стихотворен опит Апостолът разказва своята история като знаменосец на четата на Панайот Волов:
“Аз Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милия си род.
Станах и отидох в Стара планина,
за година време се аз разгледах,
в Сърбия ходих и по Влашко скитах –
от нийде помощ за наша свобода…”
– откъс от “Свята и чиста република: избрани страници от писмата на Васил Левски”
Поклон пред светлата памет на Васил Левски!
—
Ако имате път към Карлово, непременно се отбийте в Националния музей “Васил Левски”. Ще имате възможността да видите къщата, в която е израснал Апостолът на свободата и със сигурност ще научите нещо интересно.
Не пропускайте да посетите и Националният исторически музей в София – там се съхраняват някои от личните вещи на Левски, които ще спечелят сърцето на всеки малчуган, който все още не знае много за историята на България.
Прочетете и първи том от трилогията “Балкани” – “Левски” на писателката Яна Язова – ревю за книгата ще откриете в сайта “Аз чета”.
