Бардур Оскаршон отблизо

Бардур Оскаршон е познат на българските читатели с детските си книги “Плоският заек”, “Дървото” и “Битката за хубавата трева” (и трите с логото на изд. “Дамян Яков”). Росица Цветанова е преводач на неговите книги и екипът ни с радост посрещна идеята й да вземе интервю от фарьорския художник и писател при нейно пътуване до Дания (част от въпросите към Оскаршон са нейни, част на екипа ни, а последният е на писателката, пътешественичка и събирачка на истории Петя Кокудева.)

Бардур Оскаршон (роден през 1972 г. на Фарьорските острови) е един от водещите илюстратори, автори на детски книги и художници в родината си. Учил е в Дания, където понастоящем живее. Започва да рисува рано и първите му задачи като илюстратор са свързани с фарьорско детско списание още в ученическите му години.

Първата книга, която илюстрира, е написана от неговия дядо, Оскар Хермансон. Като автор дебютира през 2004 г. и впоследствие получава не едно национално и международно отличие, вкл. Наградата на Северния съвет за детска и младежка литература за 2018 г. (за „Дървото“), White Ravens през 2005 и 2013 г. (за „Битката за хубавата трева“), немската награда LUCHS №322 за детска и младежка литература през 2013 г. (за „Плоският заек“). Понастоящем героите от книгите му красят фарьорски пощенски марки и са се превърнали в лого на редица материали и културни събития, промотиращи литературата на родината му и целия Скандинавски север (при това не само детската такава).

Bárður Oskarsson, Postverk Føroya [Public domain]
В интернет не е трудно да се намери някое и друго интервю или статия за Бардур Оскаршон, но когато един преводач прекарва дълго време с нечии творби, любопитно е да разбере от първа ръка нещо повече за творчеството и мирогледа на автора. В случая минималистичните му книжки будят не един въпрос, независимо дали човек познава Фарьорските острови и тяхната култура поне в някаква степен.

Сред бъкащия от хипстърски кафенета пейзаж на уличка в старата част от центъра на Копенхаген човек може да се натъкне на какви ли не образи. И все пак, облечен в черни къси панталони и черна тениска, с черна зимна шапка на главата и доста повече брада, отколкото на последната му издирена в интернет снимка, докато паркираше масивния си черен велосипед, Бардур спокойно можеше да мине за фарьорски рибар, току-що слязъл от лодката си пред някак прекалено уютното и подредено кафене, което беше избрал. След като то се оказа препълнено и се наложи да се настаним в по-шумно, мрачно и пъстро заведение на няколко крачки от първото, той сякаш си дойде на мястото. И все пак този художник от запратените между континента и Исландия Фарьорски острови е особена смесица от противоположности: загрубял и мощен наглед, едва ли не стереотипен викинг на пръв поглед, той пийва лате, докато обяснява с усмивка на уста философските си схващания за живота и изкуството след смяната си в детска занималня. Със същата шеговитост разказа и как плоският заек е можел да бъде лисица, каквато е била първоначалната идея, но след като се заел да експериментира с различни животни в сплескана „поза“, установил, че заекът функционира най-добре, докато лисицата има опашка, която разваля цялостния изглед. Ето и какво още сподели за българските си читатели:

Срещаш ли се често с деца и кой е най-необичайният въпрос, който са ти задавали?

По 20 ч. седмично работя в следучилищна занималня за деца на 6-10 години, така че да, с тях водим непрекъснат диалог. Когато става дума за книгите ми, въпросите най-често са свързани със самия сюжет – например къде е отишъл плоският заек в края на книгата. Иначе не задават кой знае колко странни въпроси: коя е любимата ми храна и тем подобни.

Получавал ли си упреци от възрастни, че темите в книгите ти са неподходящи за деца?

Като цяло не е имало преки упреци, може би по-скоро могат да се прочетат различни мнения на родители в интернет и техни въпроси, но не са ме конфронтирали лично с критика и знам, че начинът, по който пиша за смъртта например, не е провокиращ за хората. Когато „Плоският заек“ излезе в САЩ, там имаше противоречиви рецензии и критика от страна на разни религиозни организации. В Южна Корея пък, където бях поканен да гостувам във връзка с издаването на книгите ми, разговорите се водеха на английски и преводачът ме предупреди предварително да не споменавам думата „смърт“, защото там не е прието да се говори така директно за нея. В крайна сметка обаче нямаше как да я избегна в последвалия разговор и обсъждахме доста темата за смъртта. Във всяка страна има различни традиции и скандинавците говорят по-открито по редица теми.

Какво би казал на 10-годишния си Аз?

По-скоро не бих го смущавал. Когато бях дете, може би до 13-годишна възраст, не можех да осъзная какво правя в училище и прекарвах цялото си време в рисуване. Учителите се притесняваха и се свързаха с родителите ми, но в крайна сметка съвместно решиха да ме оставят да рисувам. Така че не бих казал нищо на 10-годишния си аз, нека си рисува.

Опиши ни фарьорската литература за деца с 3 думи.

(без колебание): Историческа, традиционна и възпитателна.

Илюстрациите ти са много особени и минималистични. Чела съм за експорта на датските книжки с картинки (които иначе могат да достигнат неочаквани за жанра нива на острота и гротескност), че в чужбина се продават най-добре илюстрациите с красиви, сладки и пухкави животни, но самите датски книжки често не са толкова хрисими и „красиви“ в традиционния смисъл на думата. Ти защо не рисуваш сладки и засмени животни? Как подбираш цветовете си?

Поначало обичам да рисувам в черно-бяло. По-пъстрите ми книги са оцветявани с водните боички, които бях купувал за децата си. Те имаха по 8 цвята и илюстрациите станаха цветни, защото така изискваше от мен издателството. „Дървото“ е първата творба от трилогия книжки в черно-бялата гама.

Децата общуват по различен начин. Те не се обясняват с дълги изречения и трябва да използваш друг език (техния). Работя много, за да изчистя езика от история, да не се налага да им се обясняват нови думи и т.н. Същевременно в книгите ми са налице по-сложни проблеми и сериозни теми, няма как да има сладки и усмихнати герои.

Каква е ролята на мухата в книгите/илюстрациите ти? (Мухата присъства дори на щанда на Фарьорските острови на международни панаири, който е изцяло в илюстрации на Бардур Оскаршон.)

Когато дадена книга се подготвя за печат, отпред и отзад често остават празни страници, които трябва да се запълнят с нещо, за да има баланс. Не искам бели листове, затова започвам с една криволичеща черта, която напредва по страницата, докато аз мисля, и ако не ми хрумне каква фигура да нарисувам от нея, завършвам чертата с муха. 🙂

Снимка: Росица Цветанова

В творбите ти се долавя своеобразен копнеж по невъзможното, по неща, които може би не съществуват или изглеждат озадачаващи и дори недостижими, защото героите не правят опит да се докоснат до тях (например Боб така и не отива до дървото, Хилберт уж може да лети, но отказва да го демонстрира). Същевременно не поднасяш цялата история на тепсия (което може би смущава онези, свикнали сюжетът да се разгръща по класическия метод от точка А до точка Б), а оставяш читателя да се чуди. Това някаква закачка с нас ли е, привлича ли те абсурдното?

Аз израснах във време, когато гледахме много анимационни филми, а постепенно излязоха и първите компютърни игри. В тях имаше неограничени възможности, но все нещо ми липсваше. Когато сюжетът е ясен и завършен, не се дава достатъчно пространство да се разгърне личната поезия на читателя. В недоизказаното има много повече потенциал. Моите книги обединяват текст и илюстрация, които сами по себе си са две различни неща, допълват се, често някаква по-малка илюстрация на едната страница подготвя за следващата, но никога не давам готови отговори на читателя –нека да има възможност да си представя.

„Плоският заек“ се сравнява тематично с „Антигона“ и „Илиада“, докато за „Дървото“ можем да прочетем, че напомня за „В очакване на Годо“. Какво е мнението ти за подобно асоцииране и размишляваш ли толкова задълбочено и философски, когато ти самият пишеш?

Често детската литература се отделя от литературата за възрастни и се принизява като по-елементарна, а тя всъщност е доста сложна и представлява голяма част от световната литература. Аз се опитвам да я въздигна до заслуженото й място. Докато работя обаче, не целя да задълбавам в сериозни размисли, а изисквам да ми е забавно без значение как точно. Така се получават и тези книги, забавлявам се.

Някога мислил ли си да включиш нещо типично фарьорско в своя книга? Екзотичното и непознатото или универсалното функционира най-добре според теб?

Би било изключващо да използвам фарьорски елементи. Ако знам, че някоя книга ще се чете само в родината ми, може би да, но ако ще се превежда, би било трудно за новите читатели. Ако вземем Том и Джери например, те се гледат навсякъде, защото са напълно анонимни. Точно затова и в някои от най-популярните анимационни филми няма хора. Ако сложиш човек, видът и дрехите му веднага определят епохата, расата, културата, класовата му принадлежност, а това се превръща в бариера за сюжета.

В най-новите книги от Скандинавския север (Скандинавия плюс Фарьорските острови, Гренландия, Финландия, Исландия и Оланд) ясно изпъква една нова тенденция, свързана с теми за климата и екологията, независимо дали говорим за дистопии или за образователни и ситуирани в настоящето творби за деца. Да очакваме ли нещо от теб в този дух?

Не бих се насочил към подобна тема, защото ако двама души говорят помежду си за екология, това е едно, но книгата достига до много широка публика и темата веднага дава ход на политическа дискусия, положението става сериозно, а аз не целя това. Намерението ми не е да задавам мнение или да отразявам даден възглед.

Кои са любимите ти художници или илюстратори? Влияеш ли се от някого или от определен стил?

Текс Айвъри, който рисува например Бъгс Бъни. Харесвам и литографията, карикатуриста Оноре Домие например. Той изобразява френския крал като круша и след това забраняват рисуването на круши. 🙂

Би ли казал нещо за следващата си книга?

Работя над трилогия от черно-бели книги, „Дървото“ е първата от тях. За мен е освобождаващо да не рисувам с цветове. В миналото, когато илюстрирах едно списание, имаше изискване към мен отделните картинки да се развиват бързо, с големи изменения между предходната и следващата, и да са цветни. Аз харесвам точно обратното, илюстрациите бавно да преминават една в друга. Затова реших да наруша и двете изисквания в своето собствено творчество.

(Бонус въпрос от писателката и пътешественичка Петя Кокудева): Би ли ни разказал някоя история от/за родината си?

(мисли…) Истинска ли? Според мен е забавно човек и да си измисля, защо все да разказваме реални истории? [Казвам му, че каквото и да сподели, все ще е интересно и непознато за българските читатели и споделям, че преди да започна да следвам „Скандинавистика“, свързвах родината му само с националния й отбор по футбол.] Е, добре, сетих се нещо свързано с футбола. Когато има квалификации за Европейското първенство, винаги играем с големите отбори, а те гледат на Фарьорските острови с леко пренебрежение и се питат „Сега защо трябва да ходим чак там и да играем с тях, какъв е смисълът?“.

Помня, че в миналото много играехме срещу Чехословакия, а преди 2010 г. – често срещу Италия. Италианците мразеха да играят срещу нас. На Фарьорските острови летището е малко, колкото една стая с общо-взето един граничен полицай. Веднъж, когато пристигнал италианският отбор, той събрал паспортите на всички и започнал да ги преглежда и подпечатва. Дошъл при него Гатузо, благодарил му и го попитал дали планира да дойде на мача, а полицаят отвърнал: „Аз съм номер 9“.

Не пропускайте да прочетете книгите на Бардур Оскаршон, издадени на български език:

This slideshow requires JavaScript.