101 години от рождението на Асен Босев

Днес се навършват 101 години от рождението на Асен Босев. Откъде е тръгнал, какви са спомените за детството му, мястото на книгата в него и за първата книжка на “бащата” на Ванко Забраванко, Глезеното Миме, Данчо Мързеланчо, Хитър Петърчо и много други, основател на Дома на детската книга, носител на наградата “П. Р. Славейков”, дългогодишен редактор на редица детски списания, ще научим от неговите спомени*. Те ще ни отведат в едно друго време, ще ни накарат с носталгия да си припомним разказите на някои от нашите по-възрастни роднини, облечени в живото и образно слово на големия Асен Босев, което най-напред ни пренася във Врачанското село Руска Бяла, където е роден на 22 ноември 1913 година.

“Раснах в селско семейство и отрано познах всички „прелести” на селската сиромашия: скъсани цървули, кърпени гащи, спечен просеник, опушен фенер, овчарска тояжка, бодливи стърнища… Но това не значи, че като малък не съм имал своите детски радости. Радвах се, когато обувах бели навуща и нови цървули, когато бръкнех в торбата и напипвах топъл хляб, когато ми ушиеха топка от калчищени парцали и говежди косъм, когато си правех „велосипедче” от тиква и слънчогледови стъбла, когато отивах на пързалката с нова шейна, когато в овчарската ми торбичка освен сух хляб имаше и сиренце, когато зазряваха черешите или почваха да се лющят лешниците. Радвах се, когато играехме на „бицане” с овчарските тояжки, когато се къпехме в бистрия вир, когато се мушках в лозето и берях грозде…

Една от най-хубавите радости на детството ми идваше от книгата. Научих се да чета още преди да тръгна на училище. За това помогна най-големият ми брат Христо, който въобще изигра голяма роля в моето развитие. Той имаше щастието да се учи в гимназията и донесе светлина в моето детство. Пък и баща ми беше буден човек, с книжовни интереси. Та бяха ме научили „да чета вестник” още отрано. Изглежда, че с това съм станал малко „прочут” из село, защото като дойдеха у нас хора, слагаха ме на колената си и ме караха да чета вестник. И ме награждаваха с някое бонбонче или дребна парица.

Единствената ми прочитна книга като дете беше читанката. Затова така трептеше сърцето ми от радост през есента, когато учителят ни раздаваше новите учебници: те ме радваха повече от жълтите дюли, от сладкото грозде… Могат да ме запитат: „А откъде се породи у тебе естетическото чувство, усетът към красивото, творческият подтик… когато си расъл в такава проста обстановка?” Ще кажа: „Обстановката беше проста, но наситена с красота. С красотата на природата, с душевната красота на трудовите хора. Пък и с красотата на изкуствата. На народните изкуства – в тях са първите извори на естетическото ми възпитание”. Първите извори на красотата, от които пиех като дете, това са говорът на баба ми, която имаше хубав цветист език, това са приказките, които най-вече разказваше тя. Първите извори – това са народните песни, които слушах по жътва и по седянки. Това са народните хора, от които трептеше сърцето ми. Това са гиздавите народни носии, които бяха главното облекло в нашата къща. Майка ми носеше сукман, баба ми тъчеше шарени черги…

До четвърто отделение учих в родното си село, прогимназия в Мездра, до шести гимназиален клас – във Врачанската гимназия, а седми и осми клас – в Педагогическото училище в Берковица. По-късно завърших два факултета – дипломация в Свободния университет и право в Софийския държавен университет. Целият този път на образованието си преминах при извънредни  трудности и лишения, които започнаха от детска възраст. Три години трябваше да ходя в Мездренската прогимназия по пет-шест километра пеша сутрин на отиване и толкова на връщане, в студ и пек, в дъжд и виелици, често пъти недоял и недоспал…

През есента на 1932 г. бях назначен за учител в родното ми село. Трябва да кажа, че встъпването ми в училището като учител беше един от най-радостните мигове в живота ми. Поех работата с голямо въодушевление. Бързо обикнах учениците си, драго ми беше да започне часът и да бъда при тях.

С голям подем поех работата си в училището, и вън от него. Уреждахме с децата утра и вечеринки, правехме екскурзии, лазарувахме и коледувахме. В една затворена кръчма открихме читалня. Доброволно поех завеждането й. Събирах вечер възрастни хора и им четях. Радваха ми се простите хорица, приобщиха се. Веднъж кака Тодора ми рече: „Асене, ако не бяха тия книги, дърво да бях, щях да изсъхна, камък да бях, щях да се пукна!” Но аз видях, че и децата обичат да четат книжки. И реших да открия „детски отдел” при читалнята. Но откъде книжки? Разрових старата и прашна училищна библиотека, претърсих читалищните книги и намерих четири-пет издания за деца. Прикупихме нещо. И обявих ден и час, в който раздавах книги за децата. Милите, като пилета се стичаха те към читалнята да получат четиво. Щом един върне книжката, веднага я получава друг. Аз също прочитах книжките, преди да ги дам в детски ръце. И сам се увлякох в тях. И може би именно тук, в бедната селска читалня, където наблюдавах живия интерес у малките към художественото четиво, у мене се породи и интересът към детската литература. Таех в душата си мисли: дали не мога и аз да напиша нещо за тия малки любознателни читатели? Разбира се, дълго таех тия мисли и не се реших лесно да почна опитите си…

И досега някои ме питат дали Босев не е псевдоним. Не. Това е наше фамилно име. Баща ми се казваше Иван Босев. А защо Босев? Защото дядо му носел прякора Тодор Босия. Ето как произлязъл този прякор. Те били много деца вкъщи и толкова бедни, че дори и цървули не стигали за всички. А децата са деца. Зиме искали да се пързалят, ала имало само един чифт цървули. Докато едното дете отивало на пързалката с тях, братята му трябвало да чакат. Като се върне – обува ги друго дете. Редували се. Добре, но Тодорчо нямал търпение да дочака цървулите, а изтичвал на пързалката бос с шейната. И хората му изкарали прякор Тодор Босия…

Първата ми книга носи заглавие „Радостен живот”. Но когато тя излезе, животът никак не беше радостен. Не беше радостно и нейното издаване… Беше 1940 г. Отпечатал бях доста стихотворения по детските списания и вестници. Естествено дойде и желанието ми да издам книжка… И потърсих кой да я издаде. Занесох ръкописа в едно издателство, в което излизаха и детски книжки. Явих се при брадатия му собственик и с вълнение му подадох ръкописа си. Той ме изгледа през големите си очила с недоверие. Пое ръкописа, поразлисти го и ми го подхвърли обратно: „Не мога да издам книжката ви. Аз си имам само известни автори, техни книжки издавам”…

Разбрах, че аз лично трябва да поема отговорност за издаването на такава „опасна” книжка. Ами като нямам пари? Мой приятел ме успокои, че за отпечатването мога да платя по-късно, като се продаде книжката… Помолих художника Вадим Лазаркевич, с когото се познавахме добре покрай сътрудничеството на детските списания. Той беше обикнал творбите ми и обичаше да ги илюстрира. Затова прие да направи „на вересия” рисунки за първата ми книжка. Понеже ми се искаше в книжката да има повече рисунки, направих комбинация. Един мой приятел студент, който рисуваше хубаво, пожела да направи останалите илюстрации безплатно. Това беше добре дошло. Докато художниците рисуваха, аз търсех заем за закупуване на хартия. И ето един ден натоварих хартията в една каруца и я закарах в печатницата на „Хр. Г. Данов”. Представих и клишетата. Започна моят „радостен живот” около издаването на първата ми книжка – тичане, вълнения, трепети…

Когато книжката излезе и цъфна в ръцете ми със зелените си корици, аз се чувствах наистина щастлив автор, макар задлъжнял до ушите. Натоварих вързопите с книги на една каруца, седнах при тях и закарах в студентската си квартира целия тираж от 2000 броя. Аз съм селски син и се зарадвах, както на село се радваме на снопите. Но оная вършитба на село знаех как става. А как сега зърната от тия снопи ще стигнат до читателите? Най-напред разпратих по десетина броя на познати учители из страната… Научих, че книжарниците приемат „на консигнация” книги – плащат на авторите, когато книгите им се продадат. И тръгнах аз с книжки под мишница от книжарница на книжарница… Не мина много време и почнах да получавам записи от учителите, на които бях пратил книжки. Веднага бяха ги разпродали и искаха още. Някои ми пишеха и за добрите отзиви на децата – допаднала им книжката. Работата потръгна. Отчитаха ми се книжарите – изданието не се задържа по лавиците им. Събраха се достатъчно средства, за да платя на печатницата и да върна заемите. Дори ми останаха малко пари, та с тях почерпих в една сладкарница всички приятели, които помагаха в трудното дело…

Както другите наши писатели, така и аз получавам покани за лични срещи. Обходил съм много краища на страната ни. Но може ли човек да отиде навсякъде? Затова пък нашите книги отиват вместо нас и там, където кракът ни не може да достигне.”

* Автобиографичните спомени на Асен Босев са публикувани в сборника „Български писатели за своето детско творчество и творчеството си за деца. Анкети. Спомени. Размисли”, изд. „Отечество”, 1978 г.

С автора на рубриката “Книжен прашец” Катя Кирилова можете да се свържете на e-mail: k.kirilova@detskiknigi.com

Още статии от рубриката “Книжен прашец”: Дора Габе за децата и книгите, Другото лице на Ран Босилек, Първи стъпки на детското книгоиздаване – част 1, Първи стъпки на детското книгоиздаване – част 2, Приказките у нас.